— Така… По моему сфинксът е за древните символ на прехода им от родовия строй към цивилизацията, а именно към първата й степен — робовладелческия строй. В родовия строй човекът не вижда голямо разстояние между себе си и природата, все още не й се противопоставя категорично в собствените си представи. Той се е виждал например като звяр над зверовете, припомни си в колко народни приказки се среща тази формулировка, а те са един от складовете на зооморфните представи на примитивните хора. Дали нашият праотец от онова време се е виждал силен като лъв, могъщ като синовете на мечката и прочие върхове на йерархията в животинския свят, е зависело от определената географска зона. Едва при по-сложната обществена организация на полиса човек преминава от зооморфизма към антропоморфизма, тоест започва да се осъзнава като нещо отделно от околната среда, като ново уникално същество, започва да се досеща, че чрез действията си отпечатва своя начин на живот в природата, налага й своята проекция. Тогава заменя лъвската глава с човешка. Вече е нещо много повече от най-силния звяр, вече е човек.
Охо, тук отново се срещаме с принципа на „огледалото“… Спомняш ли си гатанката на сфинкса към Едип — кой е този звяр, който сутрин се събужда на четири крака, на обяд ходи на два, а вечер на три. Нали разбираш — древният човек се е изобразявал като хибрид между животно и човек и тази представа е била толкова укрепнала, толкова здрава, че когато е преминавал към новата обществена форма, е застанала едва ли не като живо същество пред него — в мита за сфинкса. Той е трябвало да се пребори с миналото, с образите и самоотраженията, които сам е създал, да реши категорично какво е — човек или животно. Неслучайно според легендата, когато получава отговор, — „Това е човекът“, сфинксът се хвърля от скалата — разбито е остарялото огледало, отхвърлена е и последната част от животинското самоотразяване, човекът прекрачва през миналия си образ…
Курт се разпали от плодотворността на хрумването си и направи двадесетминутен завой към тотемите на различните примитивни народи (най-после една картечница винаги може да бъде сравнена и с други модели!), за да разкрие по-подробно и по-тънко механизма на образуването на зооморфния символ, без да чака вече подканващите „да“, с които Павел отговаряше на неговите „нали“, „ясен съм, нали“? Накрая попита тържествуващо:
— Какво ще кажеш, Павел. Сал ли съм, или кораб?
Павел сигурно би му отвърнал „крайцер“, но бе заспал. С вътрешните припламвания на цялостно, ликуващо съгласие бе следвал как Курт пори анатомията на сфинкса, ала тотемите все пак бяха лекция вън от вцепеняващия филм на изминалия ден. „Ще те оставя сам на кинопрегледа и приложенията, Курт“ — отпусна се Павел и заспа.
Историкът се досети какво е станало, не се огорчи от мълчанието. Напротив, стана му приятно, че не бе получил похвали в отговор — следователно казаното от него все повече придобиваше характера на чист, безкористен принос към науката. Понечи да се върне за книгите си, останали върху леглото, но си помисли, че може да тракне нещо и тихо се насочи към вратата. Бавно я отвори, ала за момент стана течение и прозорецът се хлопна. Павел не се обади. В замяна на това Курт видя пред себе си мътно блесналите очила на Гюнтер и огънчето на цигарата под тях.
— Виж кой пушил — възкликна тихо историкът. — Нима подслушвахте, докторе?
— Не мога да го нарека подслушване… — объркано измърмори той. — Знаете ли, аз исках да вляза, но сигурно щях да споря, да ви прекъсвам и вие двамата едва ли щяхте да бъдете толкова спонтанни събеседници… Ето и сега мога да ви притисна с въпрос — одързости се изведнъж лекарят и занарежда в скоропоговорка, за да не позволи на Курт да го прекъсне: — И този въпрос е много по-задълбочен от вашите изводи… Щом говорите за огледало, ще ви кажа нещо друго. Въпросът е — какво е целият ни опит — прозорец, през който поглеждаме навън, към неизвестността, или огледало, в което се оглеждаме ние самите?
Курт уморено го погледна и поклати глава: