— Непоправим сте. Все гледате да прогоните необикновеното. Но щом настоявате, този път имам съвсем уместен отговор за наивните ви провокации. Огледало или прозорец… Нашият опит, докторе, ако изпозувам вашата терминология и „диалектика“, ще оприлича на огледалните очила, които бяха на мода преди петнадесет години. Ти гледаш през тях, за теб са прозрачни, но за другите, които те наблюдават, са огледало, те виждат в стъклата само собственото си отражение… Хм, хайде да не претоварваме с излишни амбиции спора. По-добре кажете какво стана с вашия болен, онзи, със стеснения гръклян.
Гюнтер вече бе поугаснал, но макар и тръгващ по пътя на отстъплението, не изпусна случая да поправи събеседника си:
— Трахея, не гръклян… Нищо особено, просто следоперационно състояние.
— Всъщност, моля, не разбрах — вие хирург ли сте, или психиатър? — довърши меката си закачка историкът, а Павел, наистина пробуден от хлопването на прозореца, каза: „Много е благороден Курт. Съвсем като испанец. И би могъл да се кръсти Курт-Мигуел.“
— Не, не — хирург съм — енергично отрече Гюнтер и вдигна ръце към лицето на събеседника си. В мрака това приличаше иа заклинание. — Работя само с ръцете си. Вие дойдохте, когато бях останал само аз, дежурният лекар. Утре ще имате всички специалисти на разположение.
Излязоха и затвориха вратата. Павел се усмихна на нарушенията и оправданията на лекаря. Сякаш призован от тая усмивка, изпод снега на полусъницата величествено, подобен на потъналия параход „Титаник“ изплува сфинксът, само че сега той бе надянал главата на доктора. А тя се въртеше на бавни обороти като стробоскопичен буркан над милиционерска кола и ту хвърляше тържествени императорски блясъци с очилата си (самият Франц-Йосиф!), ту показваше едно тъжно теме, върху чиято лисина, кой знае защо се бе събрал най-старият лозунг на хипитата: „Make love, not war!“1.
И усещайки как натрапчивият пристъп на съня избива на все по-големи черни петна в съзнанието му, Павел има време да се удиви на светкавичната, гибелната за мисълта бързина, с която умората бе затворила очите му преди малко. Черните петна се напластиха в мрежата на стремително затварящ се свод, а той беззвучно се разкъса в необозрими дълбочини, запрехвърля огромните си пространства и това движение бе така колосално, непреодолимо, никъде не представляващо съсредоточие, край или страна на допир, че студентът, за първи път в живота си, видял как сънят се изравнява с вселената, се предаде, отстъпи му отслабналото си съзнание.