Вагонът беше съвсем празен и онази го чакаше в първото купе. Чак сега Павел се досети какво отличаваше „огледалото“ от хората: лицето му бе куклено и говореше все с един и същ равен тон. „Огледалото“ обясни на студента, че има задачата да извлече цялостна информация за планетата, за успелия да я овладее човешки вид. Павел ще бъде подложен на няколкопрограмно изследване, което ще протече само за минути, а после ще си отиде непокътнат и свободен. Осъщественият контакт ще остане тайна. Павел ще бъде единственият свидетел, а във всеки, високоорганизиран свят единичните показания не се приемат за достоверни.
— А убитите работници? — заби студен поглед Павел в човекоподобието.
Било е внушение — нищо подобно не се е случвало в завода, той е видял тези страшни произшествия само във въображението си.
Атмосферата се нормализираше.
— Защо не ме хванете насила и не ми налепите електроди или кой знае какво използувате?
„Огледалото“ замърмори пространна реплика, явно вложена като програмен принцип в него: „Разузнавателният контакт от първи порядък на нашата цивилизация се свежда до събиране на сведения, но той по никакъв начин не трябва да засяга, влияе или изменя природата на обекта. В зависимост от оценката на събраните данни се взема решение за проучване от втора степен. То се свежда до следното: ако контактуваната жизнена система е от по-низш порядък, се търси отношение на полезност, употребимост; ако ли е от по-висш порядък — контактуващото устройство се саморазрушава, за да затрудни достъпа на по-мощния обект към нас. Досега контакт от втория вид не е бил осъществен.“
— Както и да погледнем, все търсите изгода… Не е ли прекалено тясна гамата на действията ви? — засече Павел „огледалото“.
То повтори равно, че не дава никаква информация повече върху изпратилите го, че е записало цялата история на земята, регистрирало е всички живи и отмрели животински видове, способно е да ги възпроизведе и приключва програмата си с проучването на най-висшия вид на земната еволюция — човека. Затова го е повикало тук — оказало се, че получаването на количеството информация върху хората изисква нещо повече от прост запис, въвежда необходимостта от диалог, в който да се разгъне неподлежащата на пряка перцепция психика.
Павел схващаше, че диалогът е започнал да тече от момента на първото му сблъскване с това чудовище — впрочем то бе безжизнено, не подлежеше на емоционално определение. Единствената квалификация, която можеше да се приложи в случая, засягаше самия него. От него измъкваха сведения върху човешката уникалност, за да бъдат оползотворени може би в действия срещу човечеството. Бе поставен в положение, в което всяка от възможните му реакции информираше неизвестния, открито обявяващ експанзионистичните си стремежи свят. Ако ли пък мълчеше, „огледалото“ щеше да атакува някого друг и един бог знаеше дали тоя нямаше да бъде по-уязвим от Павел. Мълчанието означаваше безотговорност, разговорът придобиваше характер на издайничество.
В купето настъпи мълчание. Павел седна и си помисли: „Защо сега го няма онзи, теоретикът на киното и културата? Със словесния си дебат поне половин час би омотавал «огледалото», без да му разкрие нещо особено съществено… Но и той ще свърши работа! О, боже, ще свърши работа!“ — и на студента му се прииска да се разсмее бурно, ала само изхълца нервно и с гримаса.
— Не сте си изпълнили както трябва задачата — каза той, — има животински вид, незарегистриран от вашата памет.
— Всички видове са не само записани. Чрез мен те са и възпроизводими. Моето превъплъщение, ако мога да се изразя чрез вашата местоименна форма „аз“ — на мен, контактуващото устройство, свидетелствува за качеството на извършеното документиране.
— И въпреки това — настоя Павел — веднага мога да ви представя същество, наистина не самото него, а изображението му, което изобщо не сте записали. Почакайте за момент.
Той излезе и се запъти към товарното отделение на гарата. Тук с любезното съдействие на местните железничари кинопродукцията си бе устроила склад. Между другите предмети на реквизита се усмихваше сфинкс от пеностирол, метър и половина висок. По хрумване на режисьора неговата „кинозвезда“ от нов тип трябваше да прегърне звяра и да пее. Така се измъквала историята от заблудите и най-обикновеният зрител се сближавал с нея, тя влизала в масовата култура. Павел се обади на служителя от склада и по каскадьорски дигна сфинкса. Постави го на перона точно срещу прозореца на купето, където беше „огледалото“. Последна мигновена, беззвучна експлозия — нещо се впи в сфинкса, главата му моментално се изпари, а тялото му — с голямата бяла рана на отнесената глава се претърколи грациозно по перона. По коловоза, на който стоеше вагонът с „огледалото“, бясно префуча влак, въздушната вълна просто отхвърли Павел, той падна назад, удари си тила, но не усети болка, само потъна в бял, свистящ облак.