Облакът го притисна меко и каза на немски:
— Не се надигайте. Можете да говорите, но не бива да се движите.
Павел усети силно парене в очите и непреодолима тежест в тила. Премигна два пъти и видя над себе си чифт златни очила. После различи воднистосините ириси и белезникавото лице, рядката бяла коса.
— Аз съм доктор Гюнтер — продължи възрастният човек. Бялата му престилка почти се сливаше със стените, а от засенчените прозорци се процеждаше рядка, сякаш стерилизирана светлина, тя разтваряше в себе си почти всички предмети от стаята. — Вие имате мозъчно сътресение, съчетано със слънчев и топлинен удар. Тук е вашият приятел Курт.
— Павел, нищо сериозно няма, Павел. До три-четири дена ще се оправиш и дори ще можеш да вземеш участие в снимките. Режисьорът ви беше преди малко тук и каза да не се тревожиш, до каскадите ще се чака още.
Историкът седеше от лявата страна. Лицето му изразяваше безпокойство и угризение.
— Аз се чувствувам виновен — поде той. — Ти си получил слънчевия удар по време на нашата разходка, а топлинния удар — в завода. Макар че си учил леярство, не трябваше да те пускаме сам… Гледал си в контролните прозорчета без очила. Болят ли те очите?
„Парят. Сякаш са оваляни в пясък“ — отговори наум студентът и усети как докторът изтри потеклите му сълзи. А Курт продължаваше разказа си как веднага след като Павел изрекъл онези неразбираеми думи и го погледнал, дошъл дежурният инженер и споделил, че гостенинът се държал неестествено… Влязъл при него, вдигнал слушалката на служебния телефон, без никой да е звънял, а след това я оставил да виси, пуснал очилата на пода. Курт разбрал, че приятелят му е зле и веднага хукнал подире му, но рейсът вече бил потеглил. После взели кола от завода, отишли на гарата. Там един железничар свестявал безуспешно Павел, а до тях лежал обезглавен някакъв голям лъв от изкуствена материя.
— Помислихме, че си се борил с него — пошегува се Курт и тримата се усмихнаха, — но от гарата нн казаха, че това е сфинкс от склада на вашата продукция. Ти си го взел, нарамил си го, това ти е попречило да виждаш добре, и си тръгнал към коловозите. В този момент е префучал експресът за Берлин, блъснал е сфинкса, откъснал му е главата, а тебе запратил на цимента. Тогава си получил мозъчното сътресение. Помниш ли всичко това?
„Проверяват дали имам амнезия… Добре си е подредило работите «огледалото», щом само аз съм останал да плащам счупените стъкла“ — съобразяваше Павел. И в същото време усети, че и двамата твърде напрегнато очакваха отговора му. „Или… или може би Курт допуска, че е имало и нещо друго?“ И като отвори очи, напълни ги с меката прецедена светлина — тя ги заля като приятна хладна вода. Премести поглед най-напред върху доктора, задържа го — докато възрастният човек повярва в непоразения интелект на пациента си, после се загледа отново в тавана, за да не обръща глава ту наляво, ту надясно, и заразказва. Умората убиваше отсенките на емоции в гласа му, разказът звучеше като репортаж, като хроника на бездарен журналист, като протокол на учрежденско събрание. Когато свърши, в стаята беше полумрак — значи бе говорил поне час.
Лекарят отвори прозореца, облегна се на никелираната стойка на леглото и отрони:
— Вие се различавате от българите, които познавам. Летувал съм във вашата страна. В сравнение с тях сте доста по-рационален и, простете, като че ли малко по-безчувствен. Може би баща ви е офицер? Или пък майка ви е немкиня? Прекрасно говорите немски. Изобщо приличате на немско момче.
Павел изпитваше органично недоверие към хора от типа на доктора. Тяхна страст бе поучението, онова поучение, което, веднага се съгласява „да вземе предвид“ изказаното възражение и кротко преустройва аргументите си, за да изтръгне от теб най-после признанието, че си се заблуждавал, за да те убеди сам да станеш палач на убеждението си. Павел отвърна почти неутрално:
— Много неща познахте, докторе. Майка ми е гимназиална учителка по немски. В определен смисъл сме свързани кръвно с вашата страна: баща ми почина от перитонит в Магдебург, когато бях съвсем малък.