„Е, имам си нов приятел“ — помисли Уилбър. — „Но какво рисковано приятелство е това! Шарлот е жестока, безмилостна, хитра, кръвожадна — все неща, които не харесвам. Как мога да се науча да я обичам, макар че е красива и, разбира се, тъй умна?“
Уилбър изживяваше съмненията и страховете, които идват с всяко ново приятелство. След време той щеше да проумее, че е бил в пълна заблуда относно Шарлот. Под нейната жестока външност тя носеше нежно сърце и щеше да остане верен приятел до самия край.
Глава 6
Летни дни
През младото лято са най-щастливите и приказни дни в годината. Люляците цъфват, въздухът става сладък, напоява се с техния аромат и натежава от него. После люляците увяхват. Цветовете на ябълковите дървета се отварят и пчеличките идват да гостуват около тях. Дните стават топли и меки. Училището свършва и децата имат време да играят и да ходят да ловят риба в реката. Ейвъри често донасяше у дома по някоя пъстърва, готова да бъде хвърлена в тигана.
Сега, когато училището бе свършило, Фърн ходеше до фермата почти всеки ден и сядаше тихичко на столчето си. Животните се отнасяха доверчиво и дружелюбно с нея. Овцете полягаха спокойни в краката й.
В началото на юли Ларви впрягаше работните коне в косачката, мистър Зукерман се покатерваше на високата седалка и ги подкарваше към полето. Цяла сутрин се чуваше пърпоренето на машината докато обикаляше из полето, а тревата падаше зад нея на дълги зелени ивици. На следващия ден, ако не валеше, всички помагаха с гребла да се събере окосената трева и да се натовари в ремаркето, в което превозваха слама, а Фърни и Ейвъри често се возеха, качени на върха на грамадната копа̀. Откарваха я до хамбара топла, ароматна, с оня омаен мирис на прясно сено и я качваха в големия плевник. И така, докато целият хамбар заприлича на едно огромно чудно легло от детелина и люцерна. Това легло бе удобно за криеница и за скачане. Понякога Ейвъри намираше по някое малко змийче и го слагаше при другите неща в джоба си.
Дните на ранното лято са славно, празнично време за птиците. В полето, около къщата, във фермата, около блатото — навсякъде любов и песни, гнезда и яйца. От единия край на гората белогушото коприварче (което вероятно бе прелетяло целият път от Бостън) пее „О, Пиийбоди, Пиийбоди, Пиийбоди!“. От едно клонче на ябълково дърво върти и маха опашка малката фиба и казва „Фи-би, Фи-би“, а пеещият врабец, който знае колко кратък и прекрасен е животът казва: „Сладка, сладка, сладка почивка“. Ако влезеш в хамбара, ще видиш как лястовиците се спускат от гнездата си и го гълчат „Чийки, чийки!“, което на техния език означава „Ах, нахалник, ах, нахалник!“.
През тези дни за децата има много неща за ядене и пиене, и за дъвчене, и за смучене. Стръкчетата на глухарчетата са пълни с мляко, чашките на детелината са натежали от нектар, хладилникът е пълен с леденостудени напитки. Където и да погледнеш — живот. По стъблото на тръните и плевелите, дори и под шиповете, може да намериш зелено червейче, а от долната страна на някое листо на кораловото дръвче можеш да видиш яркооранжевите яйца на листната въшка.
В един от тези дни на младото лято се излюпиха яйцата на гъската. Когато това се случи, Фърн бе там, седнала на стола, както всеки следобед.
Шарлот беше първата, която забеляза, че гъсетата най-накрая идват, освен самата гъска, разбира се. Гъската знаеше още от предишния ден — беше чула слабите им гласчета отвътре, под черупките на яйцата. Тя знаеше, че се чувстваха отчайващо неудобно в тесните си черупки и бяха повече от нетърпеливи да ги пробият и да излязат навън. Ето защо тя седеше тихо и неподвижно и говореше по-малко от обикновено.
Когато първото гъсе подаде сиво-зелената си главичка сред перата на майка си и се огледа наоколо, Шарлот го забеляза и съобщи:
— Убедена съм, че всеки един от нас ще приеме с радост и задоволство новината, че след четири седмици упоритост, усилия и търпение от страна на нашата приятелка — гъската, дойде време тя да ни докаже, че всичко това е било оправдано и има какво да ни покаже. Гъсетата се излюпиха. Бих желала да изкажа моите искрени поздравления!
— Благодаря, благодаря! — каза гъската, поклащайки глава и се поклони гордо.
— Благодаря! — каза и гъсокът.
— Поздравления! — викна Уилбър. — Колко са? Аз виждам само едно.
— Седем — каза гъската.
— Чудесно! — обади се пак Шарлот. — Числото седем е на късмет.