— Късметът няма нищо общо тук — отвърна гъската. — Добра организация и упорита работа.
Точно в този момент Темпълтън подаде нос от скривалището си под копанята на Уилбър. Той погледна Фърн, после внимателно се запромъква към гъската, движейки се близо до стената. Всички го наблюдаваха, тъй като той не бе нито харесван, нито желан, а и никой му нямаше вяра.
— Виж — започна той с острия си глас, — казваш, че имаш седем гъсета. Имаше осем яйца. Защо осмото не се измъти?
— Предполагам не е било читаво — отвърна гъската.
— Какво ще правиш с него? — продължи да любопитства Темпълтън, вперил малките си кръгли, светещи очи в гъската.
— Може да го вземеш — каза тя. — Изтъркаляй го и го добави към отвратителната си колекция. (Темпълтън имаше навика да събира необикновени неща, които намираше из фермата и да ги складира в дома си. Той пазеше всичко.)
— Може, може, може — каза гъсокът. — Може да вземеш яйцето, но ще ти кажа едно, Темпълтън, ако някога те хвана да си завираш-ираш-ираш грозния нос около нашите гъсета, ще изядеш такъв бой, какъвто никой плъх не е ял досега.
И гъсокът разпери крила и ги размаха мощно, за да покаже силата си. Той бе як и смел, но истината е, че и той, и гъската си имаха едно наум за Темпълтън. И съвсем основателно. Плъхът нямаше никакъв морал, никаква съвест, никакво благоприличие, не бе закърмен с добрина. Нямаше никакви угризения, никакви възвишени чувства, никаква дружелюбност, никакво нищо.
Гъската побутна с широката си човка неизлюпилото се яйце от полога и цялата компания наблюдаваше с отвращение как плъхът го търкулна и отнесе. Дори Уилбър, който можеше да яде почти всичко, бе потресен.
— Представи си, да искаш да вземеш старо развалено яйце!
— Плъхът си е плъх — каза Шарлот и се засмя със звънкия си нежен смях. — Но, приятелю, един ден това яйце ще остарее и ако някога се пукне, в тази ферма ще стане непоносимо да се живее.
— Какво значи това?
— Това значи, че никой няма да може да живее тук заради миризмата. Едно развалено яйце си е направо смърдяща бомба.
— Няма да го счупя — озъби се Темпълтън. — Знам какво правя. Боравя с такива неща почти през цялото време.
Той изчезна в своя тунел, като буташе гъшето яйце пред себе си. Буташе, напъваше и накрая успя да го изтърколи до бърлогата си под копанката на Уилбър.
Този следобед, когато вятърът се успокои и дворът на фермата стана тих и топъл, сивата гъска поведе седемте си гъсета вън от гнездото, напред към големия свят. Мистър Зукерман я видя, когато идваше да носи вечерята на Уилбър.
— Хей, здравейте! — каза той усмихнат до уши. — Я да видим… едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем гъсета. Ето това вече е прекрасно!
Глава 7
Лоши новини
С всеки изминал ден Уилбър харесваше Шарлот все повече и повече. Нейната кампания срещу насекомите изглеждаше полезна и разумна. Едва ли можеше да се намери някой из фермата, който да каже добра дума за мухите. Мухите живееха, за да досаждат и да тормозят другите. Кравите ги мразеха. Конете ги ненавиждаха. Овцете ги презираха. Мистър и мисис Зукерман постоянно се оплакваха и слагаха мрежи да се пазят от тях.
Уилбър се възхищаваше на начина, по който Шарлот си вършеше работата. Най-вече беше доволен от това, че тя приспиваше жертвата си, преди да я изяде.
— Наистина много съобразително от твоя страна, Шарлот — каза той.
— Да — отвърна тя със своя сладък, музикален гласец. — Винаги им слагам по̀ малко упойка, за да не чувстват болка. Нещо като индивидуално обслужване и грижа.
Дните минаваха и Уилбър ставаше все по-голям и по-голям. Той ядеше по три грамадни яденета на ден. Прекарваше часове наред, полегнал на една страна, полузаспал и унесен в приятни мечтания. Имаше добро здраве и наддаде доста на тегло. Един следобед, докато Фърн седеше на столчето си, най-старата овца влезе в хамбара и се отби да види Уилбър.
— Здравей! — поздрави го тя. — Изглеждаш ми понапълнял.
— Да, предполагам, че е така — отвърна Уилбър. — На моята възраст мисля, че е добра идея да трупам тегло.
— Все тая. Не ти завиждам — каза старата овца. — Ти знаеш защо те угояват, нали?
— Не — каза Уилбър.
— Ох, как не обичам да казвам лоши новини — засуети се овцата. — Но, все пак е добре да знаеш, че те угояват, защото се канят да те убият, ето защо.
— Канят се да ме какво? — изпищя Уилбър, а Фърн замръзна на столчето си.