— Харесва ми там — отвърна Фърн.
Тя избърса устата си и изтича на горния етаж.
След като детето бе излязло от стаята, мисис Арабъл заговори тихо на съпруга си:
— Тревожа се за Фърн. Чу ли само какви несвързани неща и небивалици приказваше за животните — въобразява си, че говорят!
Мистър Арабъл се засмя.
— Може би наистина говорят — каза той. — Аз самият понякога съм си го мислил. При всички положения не бива да се притесняваш за Фърн. Тя има богата фантазия. Децата си мислят, че чуват най-различни неща.
— Каквото и да казваш, аз определено се тревожа за нея — отвърна мисис Арабъл. — Мисля да говоря с доктор Дориан следващия път, когато го видя. Той обича Фърн почти колкото я обичаме ние и искам да знае колко странно се държи покрай тая история с прасето и всичко останало. Не го намирам за нормално. Ти знаеш много добре, че животните не говорят.
— Може би нашият слух не е така остър като този на Фърн — засмя се мистър Арабъл.
Глава 9
Уилбър се хвали
Мрежата на паяка е по-здрава, отколкото изглежда. Макар че е направена от тънки, нежни нишки, не е никак лесно да бъде разрушена. Все пак паяжината се къса всеки ден, когато някоя муха попадне там и рита из нея, а паякът трябва да я поправи, след като дупките станат твърде много.
Шарлот обичаше да плете в късния следобед, а Фърн обичаше да седи наблизо и да я наблюдава.
Един следобед тя стана свидетел на изключително необикновен разговор, а и на едно доста странно събитие.
— Имаш ужасно космати крака, Шарлот — каза Уилбър, докато гледаше как тя чевръсто работи по задачата си.
— Има основателна причина краката ми да са космати — отвърна Шарлот. — Освен това, всеки един от тях си има седем отделни части — кокса, трохантер, фемур, патела, тибия, метатарзус и тарзус.
Уилбър подскочи като ужилен.
— Майтап ли си правиш? — каза той и погледна своите къси, дебели крачета. — Не мисля, че моите крака имат седем части.
— Нямат — каза Шарлот, — но ти и аз сме различни. На теб не ти се налага да плетеш паяжини. Това изисква здрава работа с краката.
— Аз ще мога да оплета паяжина, ако се пробвам — каза предизвикателно Уилбър и се изпъчи. — Цялата работа е в това, че никога не съм опитвал.
— Хайде да те видим как ще го направиш — каза Шарлот.
Фърн се засмя топло и очите й се навлажниха от нежна обич към прасенцето.
— Добре — каза Уилбър. — Ти само ми казвай какво да правя и ей сега ще оплета една. Сигурно е много забавно да плетеш паяжини. Как се почва?
— Поеми дълбоко въздух — каза усмихнато Шарлот. — Сега се изкачи на най-високото място, до което можеш да стигнеш. Ето така — и Шарлот пъргаво се покатери до горния ръб на вратата. Уилбър тромаво се изкачи на върха на купчината тор.
— Много добре! — каза Шарлот. — Сега направи приспособление, за което да се захванеш, като ползваш паяжинните си жлези и се пусни бързо като оставяш след себе си нишка, докато се хвърляш с главата надолу.
Уилбър се поколеба за миг и после подскочи колкото може по-високо във въздуха. После, докато падаше, бързо се озърна да види дали е оставил нишка зад опашката си, но там нищо не се бе случило и последното, което усети, бе болката от тежкото падане на земята.
— Уф! — простена той.
Шарлот толкова силно се засмя, че чак паяжината й се разклати.
— Какво не направих както трябва? — попита Уилбър, след като се окопити от тупването си.
— Всичко беше много добре! — каза Шарлот. — Беше добър опит.
— Ще пробвам пак — каза развеселен Уилбър. — Мисля обаче, че ми трябва парче въже да ме държи.
Уилбър излезе на двора.
— Тук ли си Темпълтън? — викна той.
Плъхът подаде глава изпод копанята на Уилбър.
— Имаш ли парче връв? Искам го назаем — каза Уилбър. — Нужна ми е да оплета една паяжина.
— Да, разбира се — отвърна Темпълтън, който винаги имаше въжета, връвчици и всякакви такива неща. — Нямаш грижа. Винаги съм на разположение, щом става дума за услуга. Той пропълзя надолу в дупката си, избута гъшето яйце, което му запречваше пътя и се върна с парче стара, почти бяла връв. Уилбър я огледа внимателно.
— Точно това ми трябва — каза той. — Завържи единия край за опашката ми, ако обичаш.
Уилбър приклекна колкото можа, обърнал мъничката си навита опашка към плъха. Темпълтън хвана връвта, прехвърли я около опашката и направи два възела. Шарлот наблюдаваше във възторг. И тя, като Фърн, обичаше много прасенцето, чиято миризливичка кочина привличаше мухите, които й бяха така необходими. Гордееше се с него — той не се отказваше лесно и имаше такова желание да оплете паяжина!