— Шарлот? — каза тихо той.
— Да, Уилбър?
— Не искам да умра.
— Разбира се, че не искаш да умреш — каза Шарлот спокойно.
— Просто искам да съм си тук, във фермата — каза Уилбър. — Обичам всичко тук.
— Разбира се, че обичаш фермата — каза Шарлот. — Всички я обичаме.
Появи се гъската, следвана от седемте си гъсета. Те протягаха малките си вратлета и подсвиркваха музикално, точно като група гайдари. Уилбър слушаше песента им и сърцето му се изпълваше с любов.
— Шарлот? — каза той.
— Да?
— Ти сериозно ли говореше, когато обеща да ме предпазиш да не ме убият?
— Никога не съм била по-сериозна в живота си. Няма да позволя да умреш, Уилбър.
— Как ще ме спасиш? — попита той.
В този момент любопитството му надделяваше над всичко.
— Как да ти кажа… — рече малко разсеяно Шарлот. — Наистина не знам, но имам някакъв план.
— Това е чудесно! — възкликна Уилбър. — Как се развива планът, Шарлот? Дали си напреднала с него? Оформя ли се вече добре? — Уилбър трепереше, но Шарлот бе хладнокръвна и напълно спокойна.
— О, да, добре се заформя — каза безгрижно тя. — Планът е в ранния си етап и още не е съвсем готов, но аз работя по него.
— Кога работиш по него? — попита Уилбър нетърпеливо, жаден за подробности.
— Когато вися с главата надолу на най-горната част на паяжината си. Това е времето, когато мисля, защото цялата ми кръв слиза в главата.
— Ще бъда толкова щастлив, ако мога да ти помогна с нещо.
— О, не, аз ще го измисля сама — каза Шарлот. — Мисля по-добре, когато мисля сама.
— Хубаво! — съгласи се Уилбър. — Но не забравяй да ми кажеш, ако има нещо, с което мога да помогна, колкото и дребна и незначителна да е тази помощ.
— Добре — отвърна Шарлот. — Трябва да се опиташ да се подготвиш, да станеш силен, да спиш много и да спреш да се тревожиш. Никога не бързай, никога не се тревожи. Дъвчи храната си добре и си изяждай всичко, но трябва да оставяш по малко и за Темпълтън. Трябва да напълнееш и да си здрав — това е начинът, по които можеш да ми помогнеш. Поддържай добра форма и не си изпускай нервите. Мислиш ли, че ме разбра правилно?
— Да, разбрах — каза Уилбър.
— Тогава, хайде към леглото! Сънят е важен.
Уилбър тръгна тромаво към най-тъмния ъгъл на кочината си, хвърли се на земята и затвори очи. След минутка се обади пак:
— Шарлот?
— Да, Уилбър?
— Може ли да ида до копанката си и да проверя дали не съм оставил нещичко от вечерята си. Май забравих мъничко картофено пюре.
— Добре — отвърна тя. — Но веднага след това си лягаш!
Уилбър хукна към двора си.
— Леко, леко, никога не бързай, никога не се тревожи! — каза Шарлот.
Уилбър забави ход, примъкна се към копанята, намери парченце смлян картоф, сдъвка го добре, преглътна и се върна в ъгъла. Затвори очи и за известно време настана тишина.
— Шарлот? — прошепна той.
— Да?
— Може ли да пийна малко мляко? Мисля, че има няколко капки, останали в копанката ми.
— Не, копанята е суха и искам сега да заспиваш. Никакви приказки повече! Затваряй очи и заспивай!
Уилбър затвори очи. Фърн стана от столчето си и тръгна към дома, мислейки за всичко, което бе видяла и чула.
— Лека нощ, Шарлот! — прошепна Уилбър.
— Лека нощ, Уилбър!
— Лека нощ!
— Лека нощ!
Глава 10
Експлозия
Всеки ден, докато висеше надолу с главата, паякът чакаше идеята да се роди. Час след час Шарлот стоеше неподвижна, потънала в дълбок размисъл. След като бе обещала на Уилбър да спаси живота му, тя бе твърдо решена да удържи думата си и да изпълни обещанието си.
Шарлот бе търпелива по природа. Тя знаеше, че ако почака малко, все някоя муха ще се оплете в мрежата й, а сега бе убедена, че ако мисли достатъчно дълго за проблема на Уилбър, накрая в главата й ще се оформи идея.
Най-после, една сутрин към средата на юли, това се случи. „Разбира се! Елементарно! — помисли си тя. — Начинът да се спаси животът на Уилбър е да се изиграе номер на Зукерман. След като съм достатъчно умна да излъжа една буболечка, повече от сигурно е, че мога да излъжа и един човек. Хората не са по-умни от буболечките“.