— Ужасно съм притеснен — прошепна мистър Зукерман. — Стотици хора ни гледат.
— Я по-ведро! — отвърна мисис Арабъл. — Толкова е забавно.
— Разтоварете прасето, моля! — нареждаше високоговорителят.
— Сега всички заедно, момчета! — каза мистър Зукерман.
Няколко мъже от публиката се приближиха да им помогнат да вдигнат колибата. Ейвъри бе най-активният помагач от всички.
— Прибери си ризата в панталоните и си вдигни гащите, че ти се е разпасал коланът! — викна мисис Зукерман към мъжа си.
— Не виждаш ли, че имам работа? — отвърна й ядосано мистър Зукерман.
— Вижте! — викна Фърн. — Ето го и Хенри!
— Не викай, Фърн! — каза майка й. — И не сочи с пръст!
— Може ли малко пари! — замоли Фърн. — Хенри ме покани да се возим на колелото още веднъж, но не мисля, че са му останали пари. Снощи май му свършиха.
Мисис Арабъл отвори чантата си:
— Ето. Това са четирийсет цента. Внимавай да не се загубиш! И бъди на обичайното място за среща — пред кочината на Уилбър, много скоро.
Фърн се втурна, промушвайки се като пате из тълпата, докато търсеше Хенри.
„В момента прасето на Зукерман излиза от бараката — бумтяха високоговорителите. — Следва важно съобщение.“
Темпълтън се сви в ъгъла под сламата.
— Какви са тези глупости! — мърмореше плъхът. — Много шум за нищо!
На тавана в кочината, Шарлот си почиваше, тиха и самотна. Двата й предни крака бяха обвили сакчето с яйца. Тя чуваше всичко, което се съобщаваше по високоговорителя. Думите й даваха кураж. Това бе часът на нейния триумф.
Докато изкарваха Уилбър от колибата му, публиката ръкопляскаше и ликуваше с радостни възгласи. Мистър Зукерман свали шапка и се поклони. Ларви извади кърпичка от задния си джоб и подсуши врата си от потта. Ейвъри коленичи до Уилбър и започна да го гали. Мисис Зукерман и мисис Арабъл стояха изправени в каросерията.
„Дами и господа!“ — прозвуча гласът през високоговорителя. — „Връчваме наградата на изключителното прасе на мистър Зукерман. Славата на това прасе достигна най-отдалечените краища на света, привличайки в нашия велик щат много и ценни за нас туристи. Мнозина от нас никога няма да забравят онзи неповторим ден в началото на лятото, когато мистериозно се появиха думите, вписани в паяжината във фермата на мистър Зукерман, и, които накараха всички ни да обърнем внимание на факта, че това прасе е съвсем необикновено. Това чудо така и не намери своето обяснение, макар че много учени посетиха фермата и задълбочено изследваха и наблюдаваха този феномен. Според последните анализи, ние стигнахме до заключението, че в случая имаме работа със свръхестествени сили и всички ние трябва да сме горди и благодарни. Според думите в паяжината, дами и господа, «ТОВА Е ПРАСЕТО!».“
Уилбър се изчерви. Той стоеше напълно неподвижно и се опитваше да изглежда по най-добрия възможен начин.
„Това великолепно животно — продължи говорителят — е наистина удивително. Погледнете го, дами и господа! Забележете гладката му бяла кожа без нито едно петънце, здравия розов блясък на ушите и зурлата му.“
— Това е от суроватката — прошепна мисис Арабъл на мисис Зукерман.
„Забележете как сияе това животно! И сега си спомнете деня, в който се появиха думите «Сияйно прасе!» в паяжината. Как се появи този мистериозен надпис? Не, не е от паяка — в това можем да сме сигурни. Паяците са много умни и могат ловко да плетат паяжините си, но те не могат да пишат.“
— Аха, не могат ли? Дали не могат? — промърмори Шарлот на себе си.
„Дами и господа, не бих желал да отнемам повече от вашето ценно време. От името на управата на панаира, имам честта да наградя със специална награда от двайсет и пет долара мистър Зукерман и, заедно с това, да връча ръчно изработен, специално гравиран бронзов медал в знак на нашата благодарност за приноса на това прасе, на това сияйно, удивително, скромно прасе за привличането на толкова много туристи на нашия панаир.“
По време на цялата тая хвалебствена реч, Уилбър се чувстваше все по-замаян. Когато чу, че тълпата започва пак да вика възторжено и да ръкопляска, изведнъж му прилоша. Краката му се огънаха, умът му се изпразни, причерня му пред очите и той падна на земята в безсъзнание.