— Нямам и два месеца живот, а вече се уморих да живея — каза той и пак излезе на двора. — Когато съм навън няма къде да ида, освен обратно вътре, а когато съм вътре, няма къде другаде да ида, освен пак на двора.
— Ето къде грешиш, приятелю, приятелю, мой, мой, мой…
Уилбър погледна през оградата и видя гъската.
— Трябва ли да стоиш в този-този мръсен-малък, мръсен-малък, мръсен-малък двор? — каза гъската, която говореше доста бързо. — Една от дъските е поразхлабена. Натиснастис-натис-натисни я и ела тук навън!
— Какво каза? — попита Уилбър. — Кажи го по-бавно!
— При-при-при целия риск да се повторя, — отвърна гъската — ти предлагам да излезеш навън. Тук е прекрасно!
— Не те ли чух да казваш, че една от дъските е разхлабена?
— Така казах, така казах — отвърна тя.
Уилбър се приближи до оградата и се увери, че гъската имаше право — една от дъските беше разхлабена. Той наведе глава, затвори очи и натисна. Дъската поддаде и след има-няма и минутка Уилбър се беше промушил през оградата и стоеше сред високата трева пред двора. Гъската крякаше и ликуваше.
— Как ти се струва чувството да си свободен? — попита тя.
— Харесва ми — каза Уилбър. — Тоест… мисля, че ми харесва.
Всъщност Уилбър се чувстваше доста странно извън оградата, без никакво препятствие между него и големия свят.
— Къде, според теб, да ида сега?
— Където искаш, където искаш — каза гъската. — Иди надолу към овощната градина, порови из почвата и тревата, вади си коренчета, иди към градината и изрови репичките. Изрови всичко! Яж трева! Търси просо! Търси жълъди! Бягай навсякъде! Подскачай и танцувай, скачай и лудувай! Иди долу към гората под овощната градина! Светът е прекрасно място за живеене, когато си млад.
— Виждам, да — отвърна Уилбър.
После направи скок във въздуха, завъртя се, пробяга няколко метра, спря, огледа се, вдъхна аромата на следобеда и тръгна надолу през овощната градина. Спря под едно ябълково дърво, опря зурла в земята и започна да бута, да рови и копае с нея. Почувства се много щастлив. Бая беше успял да разоре около дървото, преди някой да го забележи. Мисис Зукерман първа го мерна. Видя го от прозореца на кухнята и веднага извика мъжете.
— Хоу-мъъър! — викна тя. — Прасето е навън. Ларви! Прасето е навън. Хомуър! Ларви! Прасето е навън! Долу е, под ябълковото дърво.
— Сега стана белята! — промърмори си Уилбър. — Сега ще си го отнеса.
Гъската, чула врявата, също започна да крещи:
— Бягай, бягай, бягай надолу, бягай към гората, гората! — викна тя към Уилбър. — Никога, никога, никога няма да те хванат в гората.
Кокер шпаньолът дочу патакламата и безредиците и излезе от хамбара да се присъедини към преследването. Мистър Зукерман също чу и излезе от бараката за инструменти, където поправяше някакъв уред. Ларви, наемният работник, чу от лехите с аспарагус, където плевеше. Всички тръгнаха към Уилбър, а Уилбър не знаеше какво да прави. Гората изглеждаше доста далеч, а и бездруго никога не беше ходил там и не беше сигурен дали ще му хареса.
— Мини отдолу зад него! — каза мистър Зукерман на Ларви. — Подкарай го към хамбара! Приближи се леко, не го плаши! Аз ще ида да взема кофа с храна.
Новината за бягството на Уилбър бързо обиколи фермата. Всеки път, когато някое животно успееше да се измъкне от фермата на Зукерман, това се превръщаше в събитие от голяма важност. Гъската викна към най-близо застаналата крава, че Уилбър е избягал и скоро всички крави знаеха. Агнетата научиха за това от майките си. Конете в конюшнята наостриха уши, когато гъската извика и скоро вече бяха в течение на събитията.
— Уилбър е навън — казаха те.
Всички животни въртяха глави възбудено и се вълнуваха, че един от техните приятели е успял да се освободи и вече не е окошарен или вързан здраво с каишки или вериги.
Уилбър не знаеше какво да прави и накъде да бяга. Май всички бяха по петите му.
— Ако това е свободата, по-добре да съм затворен в кочината — каза си Уилбър.
Кокер шпаньолът го дебнеше от едната страна, мисис Зукерман стоеше готова да го спре, в случай че реши да тръгне към градината, а сега и мистър Зукерман идваше насреща му с кофа с храна в ръка.