Времето обърка плановете на Уилбър. Беше запланувал днес да излезе и да изкопае нова дупка в дворчето си. Имаше и други планове. Нещо като:
Закуска в шест и трийсет. Обезмаслено мляко, корички от хляб, каша от пшеничени трици, парченца от понички, пшеничени кексчета с няколко капки сироп от клен полепнал по тях, обелки от картофи, остатъци от пудинг с ванилов крем и стафиди и парченца от пшеничена закуска „Шредид Уийт“. Закуската трябваше да свърши в седем.
От седем до осем Уилбър бе планирал да поговори с Темпълтън, плъха, който живееше под кочината му. Разговорите с Темпълтън не бяха най-приятното занимание на света, но все пак общуваше с някого.
От осем до девет Уилбър смяташе да дремне на слънце.
От девет до единайсет — да изкопае дупка или ров и евентуално да намери нещо вкусно за ядене, заровено из пръстта.
От единайсет до дванайсет бе предвидил да застане неподвижно, да гледа мухите по дъските и да наблюдава пчелите, кацнали по детелините и лястовиците в небето.
Дванайсет часа: време за обяд. Каша от пшеничени трици, топла вода, обелки от ябълки, стар качамак и изрезки от кората на кашкавал. Обядът трябваше да приключи в един часа.
От един до два Уилбър бе предвидил да спи.
От два до три — да чеше сърбящите го части по тялото, като използва оградата като чесало.
От три до четири по план трябваше да седи напълно неподвижно, да помисли по въпроса какво е да си жив и да чака Фърн.
В четири щеше да дойде вечерята. Обезмаслено мляко, остатъци от сандвича на Ейвъри от кутията му за обяд, люспи от сливи, късче от това, залък от онова, пържени картофи, мармалад, малко повече от това, още повече от онова, парче печена ябълка, остатък от кекс.
Уилбър бе заспал с мисълта за своя план. Събуди се в шест, видя дъжда и му се стори, че това вече бе повече, отколкото можеше да понесе.
— Бях скроил такъв строен, перфектен план, а то да вземе да вали — каза си той.
Известно време остана вътре, тъжен и безрадостен. После се приближи до вратата и погледна навън. Капки дъжд го чукнаха по зурлата. Дворчето му бе студено и мокро. В копанката имаше един инч дъждовна вода. Темпълтън не се виждаше никъде.
— Тук ли си, Темпълтън? — извика Уилбър.
Никакъв отговор. Изведнъж Уилбър се почувства самотен, без нито един приятел на света.
— Дните са така еднакви — простена той. — Аз съм твърде малък и нямам нито един приятел във фермата. Ще вали цяла сутрин и цял следобед и Фърн няма да дойде в такова лошо време. О, честно казано, това е ужасно!
Уилбър заплака за втори път, и то само в рамките на последните два дни.
В шест и трийсет чу подрънкването на кофата с храната. Ларви стоеше навън под дъжда и бъркаше закуската.
— Хайде, прасе! — каза той.
Уилбър не се помръдна. Ларви изсипа храната му, остърга дъното и стените на ведрото и си тръгна. Обаче забеляза, че нещо с прасето не е наред.
Уилбър не искаше храна. Той искаше любов. Искаше приятел, някой, който би си играл с него. Той сподели това с гъската, която стоеше тихичко в ъгъла на кошарата на овцете.
— Ще дойдеш ли при мен да си поиграем? — попита той.
— Извинявай, извинявай, извинявай — изкряка гъската, — ама съм седнала да си мътя яйчицата. Осем са на брой. Трябва да ги пазя приятно затоплени — отоплени-отоплени. Трябва да стоя тук. Не съм някоя развей-развейпрах бъбри-бъбрица. Не играя, когато има яйца за мътене. Очаквам да ми се родят гъсета.
— Е, не съм и помислял, че очакваш да ти се родят кълвачи — каза леко заядливо и с горчивина Уилбър.
След това опита с едно от агънцата.
— Би ли си поиграло с мен, моля? — попита той.
— Със сигурност не — каза агнето. — Първо на първо, не мога да вляза в кочината ти, тъй като не съм достатъчно голямо и не мога да прескоча през оградата. Второ на второ, не се интересувам от прасета. Прасетата за мен са по-малко от нищо.
— Какво значи това по-малко от нищо? — отговори Уилбър. — Не мисля, че има нещо по-малко от нищото. Нищо — това е краят на нищото. Не можеш да стигнеш по-надолу от това. Това е и краят и на нещото. Как може да има нещо по-малко от нищото? Ако имаше нещо, по-малко от нищото, тогава нищото нямаше да е нищо — щеше да е нещо, макар и много, много малко нещо. Но ако нещо е нищо, тогава няма нищо по-малко от това, което е нищото.