— О, я млъквай! — каза агнето. — Иди си играй сам. Аз не играя с прасета.
Уилбър тъжно легна и се заслуша в дъжда. След малко видя плъха да слиза по една полегата дъска, която ползваше за стълба.
— Ще си играеш ли с мен, Темпълтън? — попита Уилбър.
— Да играя? — отвърна Темпълтън, мърдайки мустаците си. — Да играя? Аз почти не знам какво значи тая дума.
— Ами това означава да се забавляваш, да правиш лудории, да бягаш, да скачаш и да се веселиш — обясни Уилбър.
— Никога не правя такива неща, ако мога да го избегна, разбира се — отвърна кисело плъхът. — Предпочитам да прекарвам времето си в ядене, гризане, шпиониране и криене. Аз съм лакомник, но не си падам по веселбите. Точно сега съм на път да изям закуската ти, понеже ти нямаше достатъчно разум да си я изядеш навреме.
И плъхът се изниза тихомълком покрай стената и изчезна в един негов си, частен тунел, който бе прокопал между вратата и копанката на Уилбър. Темпълтън бе лукав и сръчен плъх и обичаше да прави нещата си сам. Тунелът бе пример за неговата вещина и хитрост. Чрез него той можеше да минава от хамбара до скривалището си под копанята на Уилбър без да се налага да излиза на открито. Той имаше тунели и проходи из цялата ферма на Зукерман и можеше да стига от едно място до друго без изобщо да бъде забелязван. Обикновено спеше през деня и излизаше навън само след залез.
Уилбър го наблюдаваше как изчезва в тунела и след секунди видя острата муцуна на плъха да се подава под дървената му копаня. Темпълтън внимателно се набра до горния й ръб. Това вече беше малко повече отколкото Уилбър можеше да понесе: в този безрадостен, дъждовен ден да гледа как закуската му бива изядена от някой друг. Той знаеше, че Темпълтън прогизва навън под проливния дъжд, но дори това не го успокои. Без нито един приятел, отхвърлен от всички и гладен, той се хвърли върху купчината тор и зарида.
По-късно следобед Ларви отиде до къщата на Зукерман и му каза:
— Мисля, че на прасето му има нещо. Не е докоснало храната си.
— Дай му две лъжици серен прах и малко меласа — каза мистър Зукерман.
Уилбър не можеше да повярва, че такова нещо можеше да му се случи, когато Ларви го хвана и насила набута лекарството в гърлото му. Това със сигурност беше най-отвратителният ден в живота му. Не знаеше дали бе в състояние и колко дълго можеше да изтърпи тази ужасна самота.
Мрак падна навсякъде, над всичко. Скоро се виждаха само сенки и единственият шум идваше от овцете, които преживяха. От време на време издрънкваше веригата на някоя от кравите горе. Представете си изненадата на Уилбър, когато в мрака се чу тихо гласче — гласче, каквото не бе чувал никога преди. Беше доста тъничко, но приятно.
— Искаш ли приятел, Уилбър? — каза то. — Аз ще бъда твой приятел. Наблюдавах те цял ден и те харесвам.
— Но аз не мога да те видя — каза Уилбър и скочи на крака. — Къде си? И кой си ти?
— Аз съм точно тук, горе — каза гласчето. — Заспивай сега. Ще ме видиш утре сутринта.
Глава 5
Шарлот
Нощта изглеждаше безкрайна. Стомахът на Уилбър бе празен, а главата — пълна с мисли. А когато стомахът ти е празен и главата ти — пълна с мисли, винаги е по-трудно да заспиш.
Над десет пъти през нощта Уилбър се будеше и се взираше в тъмата, слушаше звуците и се опитваше да разбере колко е часът. В една ферма никога не е съвсем тихо. Дори и в полунощ нещо или някой все се движи или шуми.
Първия път, когато Уилбър се събуди, беше заради Темпълтън, който вдигаше ужасен шум, докато правеше дупка в сандъка за зърно. Зъбите му дращеха шумно по дървото. „Тоя луд плъх — помисли Уилбър. — Защо трябва да стои буден цяла нощ, да си точи зъбите и да унищожава вещите на хората? Защо не може просто да спи както прави всяко възпитано животно?“
Втория път, когато Уилбър се събуди, чу гъската да мърда из полога си и нещо да си мърмори.
— Колко е часът? — прошепна тихичко Уилбър.
— Вероятно-ятно около единайсет и половина — каза гъската — Защо не спиш, Уилбър?
— Твърде много неща са ми на главата — каза Уилбър.
— Е — отвърна гъската, — това не е мой проблем. Аз нямам нищо на главата, обаче имам твърде много под дупето си. Опитвал ли си се някога да спиш, докато седиш да мътиш осем яйца?
— Не — отвърна Уилбър. — Предполагам това определено е неудобно. Колко време трябва да мине, докато се излюпят малките?