Джон Уиндъм
Паяжината
ГЛАВА ПЪРВА
Въпросът, на който ми се струва най-трудно да отговоря, този, който винаги по някакъв начин се промъква в главата ми, когато се споменава тази тема, е приблизително следният:
„Как, за Бога, можах да се забъркам в тази невъобразима каша?“
Не съжалявам за нищо, предполагам отчасти заради идеята, че по своята същност мога да се смятам за сравнително нормален гражданин, но наистина ми е трудно да намеря разумно обоснован отговор.
Най-близкият извод, до който някога съм стигал, е, че трябва по това време да не съм бил съвсем с всичкия си. Може да е било забавена реакция от някой незабележим шок, като, да кажем, неподозирано от мен самия умопомрачение, и все пак достатъчно дълбоко, за да разстрои чувството ми за самокритика, да притъпи възприятията и преценките ми. Допускам, че това може да е била причината.
Преживях много неприятна катастрофа почти година преди да се запозная с Тири и по този начин „да стана част от тази афера“. Карахме колата — поне дъщеря ми Мери караше, аз бях до нея, а съпругата ми бе седнала отзад — по магистрала „А 272“, недалеч от Ечингъм. Движехме се, по мое мнение, с около шейсет километра в час, когато един камион, който трябва да е карал с повече от седемдесет и пет, ни задмина. Успях да го зърна, докато боксуваше със задните си колела наравно с нас, а същевременно върху ни устремно се засилваше голям товар…
Дойдох в съзнание около седмица след това. Изминаха още две седмици, преди да ми кажат, че и жена ми, и Мери са загинали при катастрофата.
Останах в болницата два месеца. Излязох, както ми се струваше, оздравял, но зашеметен и блуждаещ, изпълнен с чувство на нереалност и лишен от всякаква цел в живота. Напуснах работа. Сега разбирам, че това е единственото нещо, което не е трябвало в никакъв случай да правя, защото работата щеше най-много да ми помогне да си възвърна равновесието, но по онова време всичко ми се струваше напразно и като че ли изискваше повече усилия, отколкото бях в състояние да положа. Затова се отказах, отидох да се съвзема в дома на сестра си близо до Тонбридж и продължих да се нося по течението по своя безцелен начин, с почти изпразнено от всякаква мисъл съзнание.
Не съм свикнал да живея безцелно. Подозирам, че това създава един вид вакуум около мен, който рано или късно трябва да се запълни и то с каквото има налице в момента, когато отрицателното напрежение достигне критичната точка.
Това е единственият начин, по който мога да си обясня безкритичния ентусиазъм, обзел здравия ми разум, както и пълния идеализъм, закрил практическите трудности пред мен, с които най-накрая неопровержимо възприех работата на целия си живот и обосновах постъпката си, когато за пръв път чух за проекта на лорд Фоксфилд.
Да не говорим за преживяното разочарование. Иска ми се да можех да опиша светлите перспективи, разкрили се изцяло пред мен, както ги виждах в онзи момент. От подобни неща са изградени мечтите. Но сега всичко свърши, избледняло с течение на времето и покрито с тънък слой цинизъм. Имам чувството, че наблюдавам самия себе си отдалеч, като че ли съм някой, който се движи в полубудно състояние и все пак понякога усещам как проблясва искрата на идеята, която по всяка вероятност не би запалила пламъка в сърцето ми, ако съдбата се бе показала поне малко по-предразположена към мен.
Първоначалната идея, или по-точно същността на идеята на проекта Фоксфилд изглежда се бе зародила едновременно в главите на негова светлост Лорда и Уолтър Тири. Първият изявява публично претенции, че отначало е била негова. Нищо чудно да е било искра, подхвърлена по време на разговор между тях, разгоряла се буйно в умовете и на двамата.
Уолтър бе архитект по професия, но може би бе по-известен като запален кореспондент в няколко седмични вестникарски колони. Бе сравнително популярна личност, която се изказваше по обществените естрадни платформи по повод на различни каузи. Възможно е да е имало известна доза истина в твърдението му, че той първоначално е представил идеята на лорд Фоксфилд, защото ако човек си направи труда да се разрови в писанията и кореспонденцията му отпреди години, може да намери не само слаби очертания на плана, но също така и на чувството му, че той е човекът, който трябва да го осъществи на практика. Въпреки че, изглежда, въпросната идея е започнала да придобива определена конкретна форма едва след срещата му с лорд Фоксфилд.
Вероятно е станало така, защото негова светлост лордът е бил в състояние да допринесе не само за формирането на идеята; той е бил в състояние да й придаде израз, да я подкрепи финансово и с името си, както и да използва нужните връзки.