ГЛАВА ВТОРА
И така се отправихме към Танакуатуа.
Тук ми се струва най-подходящото място да дам описание на крайната цел на пътуването ни.
Когато корабът „Сюзана Дингли“ вдигна котва, единственото, което всички ние, с изключение на открилия мястото Уолтър, знаехме за Танакуатуа бе, че е малък необитаем остров, твърде незначителен, за да бъде включен в повечето географски атласи, но отбелязан на някои от по-големите и подробни карти като почти незабележима точица в необятната морска шир на Тихия Океан, разположена в района на 9 градуса на север и 170 градуса на запад.
Имаше и снимки, правени периодически в продължение на последните седемдесет години. Всички те, обаче, по практически причини могат да се смятат за една, тъй като всеки фотограф е бил поразен от красотата на един и същ пейзаж и е снимал само него. На снимките се вижда изгледът от североизточната страна на острова, погледнат от кораб на котва в лагуната. Вижда се извит бял бряг, ограден с гъста растителност, зад която изскача палисада от палми, обградени от още палми и други видове дървета. Единствено фонът е този, който го отличава от хилядите други подобни морски брегове: двата еднакви хълма, съединени от висока седловина, известни като Танакуатуа.
Тези хълмове не предизвикват веднага в съзнанието ви представата за действащ вулкан, но и на двата има кратери. Северният (този, който се намира отляво на снимките) е Рара, отдавна заглъхнал и обраснал с растителност; другият, Мону, съдържа вряща тиня, а на половината път на юг от него блика поточе гореща чиста вода. Трябва да е минало доста време, откакто кратерите се намират в сегашното си състояние. Не се забелязват други признаци наскоро тук да е имало нещо повече.
Почти не съществуват легенди някога островът да се е намирал в различно състояние. Има вид на изолирано място, без никаква история до преди по-малко от два века. Оттогава се срещат фрагменти, отбелязващи съществуването му и, откакто съм се завърнал, положих доста труд да ги събера и подредя. Тук му е мястото да ви запозная с резултатите от изследванията си. Намират се фактори, които ни озадачиха още от самото начало на пътуването ни; имам предвид наличието на необитаем и същевременно много плодороден остров.
В тези атласи, където фактът на съществуването му не се отбелязва, Танакуатуа обикновено се показва като включен в групата на островите Мидсамър. Тази информация винаги е била заблуждаваща, а напоследък стана и неточна. На първо място той е разположен на разстояние осемстотин километра от най-близкия и по-малък от тях, наречен Оахому. Човек остава с впечатлението, че и двата острова може да са били включени в зоната на Мидсамър заради удобството на тези, които чертаят всички криви териториални, обсипани с точици линии на картите на Тихия Океан, тъй като се намират на още по-голямо разстояние от другите островни групи. Още по-неразбираемо е как съществуването на тези линии, които някога са ги причинили, са попаднали под отговорността на административното управление на Мидсамър. Но историята на колониите познава и по-необикновени случаи.
В първите дни на ранната им експлоатация и двата острова имат вид на неуловими. За разлика от повечето други острови в района са останали незабелязани, дори и от капитан Кук, въпреки че по време на второто си пътуване през 1774 година е посетил Мидсамърс (и го е назовал по името на сезона, през който е станало това посещение, а именно средата на лятото) и в корабните дневници на „Резолюшън“ и „Адвениър“ не се споменават никакви такива острови, намиращи се в далечината, въпреки че е логично човек да допусне, че са се намирали достатъчно близо до маршрута на пътуването му, за да останат незабелязани.
Едва след двайсет години се споменава за откриването на един остров, който няма начин да е друг, освен Танакуатуа.
Капитан Слийзън е отбелязал следното в корабния дневник на „Пърпоуз“: „Вятърът ни довя гъста мъгла на седмия ден от април, в шест часа сутринта. Три дни продължихме да се движим слепешката през нея, докато на десети април попаднахме на силен вятър от запад, който ни изкара от мъглата, но се превърна почти в буря и ни изкара далеч в северозападна посока от следвания от нас курс. И това продължи три дни. Вечерта на тринайсети срещу четиринайсети бурята утихна, към сутринта времето се оправи, морето се успокои, вятърът все още продължаваше да духа от запад, но бе значително по-слаб. На зазоряване съзряхме земя на около петнайсет километра разстояние в посока изток-югоизток. Като се приближихме, видяхме, че е малък остров, издигащ се от центъра на ниска планина във формата на два хълма, съединени от хребет. Има гъста растителност, много палми и други дървета, както и храсти, покриващи цялата планина, с изключение на горните й части. Ята морски птици излетяха при приближаването ни, за да ни посрещнат, а няколко делфина доплуваха до лодките ни, но не забелязахме никакви други признаци за човешки живот. Западната страна на острова e издадена навън под формата на голям риф, състоящ се от множество островчета, както и няколко протока. Тръгнахме по един от тях и успяхме да стигнем до острова. След като спуснахме котва в лагуната, изпратих катера на брега с бъчвички за вода. Екипажът на кораба установил, че островът не е необитаем, както ни се бе сторило на пръв поглед, тъй като стигнали до едно сечище и видели седем-осем колиби, изключително бедни и неумело построени, които били направени предимно от свързани едно за друго парчета дървесна кора. Било толкова мръсно, че се разнасяла противна смрад. В средата на сечището имало куп пепел и няколко големи камъка от вида, който местните жители използват за да готвят на тях. Един от хората ни, като си помислил, че мястото е отдавна изоставено, скоро установил, че не е така, защото леко си изгорил крака. Боцманът, който се приближил след малко, бил на мнение, че огнището било оставено преди не повече от час или два, въпреки че не се виждал дим. В някои от колибите имало дървени инструменти с примитивна изработка, както и някои грубо изплетени мрежи за риболов. В една колиба имало отчасти издълбана кост от човешки крак и каменен нож, който лежал сред стружките, останали от нея. В същата колиба имало и човешки череп, по-нов от костта на крака и според боцмана — не съм в състояние да определя въз основа на какъв жизнен опит, — бил отделен преди не повече от седмица. След няколко пътувания дотам, в течение на които успяхме да се снабдим с достатъчно количество питейна вода, екипажът отново се качи на борда, като не бе успял да зърне никой от местното население.“