Продължи да говори надълго и нашироко по темата и аз приключих вечерта с малко замъглено осъзнаване, че ми е била възложена задачата да начертая и определя, като му предам за одобрение, провизорна проекто-конституция за Просветената държава, както и да осъществя приложението й на практика впоследствие.
Това ми отне няколко месеца.
Не му е тук мястото да навлизам в подробности за организацията на инициаторското начинание. Нито пък разбирам много от тези неща, тъй като не това ми е работата. Смътно осъзнавах, че Уолтър е разочарован от реакциите на призивите му за завербуване на нови привърженици на идеята и чувствах, че очаква твърде много. Изглеждаше изненадан от малкия брой интелектуалци, които бяха същевременно и добри практици. И когато след това вече се бе отказал от надеждата да ги намери съчетани еднакво развити в един и същ индивид, отново остана изненадан, че въпреки това му бе трудно да намери както единия, така и другия вид.
Направих всичко възможно, за да събудя интереса на някои от приятелите ми, но неизменно установявах, че той спира дотам да се обсъжда личното ми участие в Проекта. По това време вече бях твърде завладян от идеята, за да обърна внимание, че главната им реакция на ентусиазма ми се състоеше единствено в загриженост за самия мен, дори и когато се опитваха да ме разубедят. Както и да е, Уолтър бе този, който се занимаваше с набирането на кадри и не се радваше на голям напредък в това отношение.
Наскоро след като се запознах с лорд Фоксфилд, Уолтър изчезна в продължение на няколко месеца, за да търси подходящо място за осъществяването на Проекта. Не бях получавал никакви новини от него през това време, а и той не бе много склонен към разговор като се върна, което, както ми обясни, било заради политиката. Не поиска да ми каже нищо за разположението, само изрази задоволството си, че е намерил идеалното за целта място. Преговорите за закупуването му щели да бъдат доста деликатни и било най-добре колкото се може по-малко хора да знаят за него, докато не се уреди всичко. Трябваше да се задоволя с това.
И все пак се виждаше, че нещата се развиваха. Уолтър вече имаше свой офис, в който работеше заедно с няколко души от персонала ни. Те винаги имаха страхотно зает вид, когато се появях там, а той самият бе възприел държанието на доверения помощник на шефа.
Срещах се няколко пъти с лорд Фоксфилд по време на деветте месеца, които последваха завръщането на Уолтър. Установих, че с него може да се контактува далеч по-лесно, отколкото бях предполагал — бях подозирал, че ще разполага със свои собствени идеи, които да предостави за развитие и прилагане на практика и които по всяка вероятност след това ще защитава. За свое удоволствие открих, че възгледите му за приемлива демократична форма на работа напълно съвпадат с моите. Постигахме съгласие по голяма степен от въпросите, които обсъждахме и се натъкнахме на съвсем малко различия, което скоро ме наведе на мисълта, че той иска да бъде по-скоро добре информиран, отколкото да поеме ръководството на работата в свои ръце. Желанието му в действителност се състоеше в това да види как Проекта започва да се развива в правилните насоки. Постоянният му еднообразен отговор на всички въпроси, по които не постигахме съгласие, бе следният:
— Добре. Пробвай. Но гледай нещата винаги да са гъвкави. Човек трябва да ги поддържа гъвкави и готови за промяна. Живеем в променлив свят. Не искаме да се натоварим и обвържем с нещо толкова неизменно като Американската конституция, нали? Искаме хуманитарна институция, която да изглежда добре без законодателна власт.
В ентусиазма си и аз се съгласих с него: всичко ми се виждаше толкова просто и рационално.
И след това една вечер той ми каза:
— Всичко се уреди. Получихме своя обект. Днес подписахме и подпечатахме договора.
Вдигнахме чаши и се чукнахме за дългия успешен живот и перспективното развитие на Проекта.
— Може ли поне сега да ми кажете къде се намира? — запитах аз.
— Намира се на едно място, наречено Танакуатуа — ми отвърна лорд Фоксфилд.
Чувах това име за пръв път. (А и той го произнесе Танър-куър-туър вместо Тана-куа-туа, както го знаем ние).
— О — отвърнах неразбиращо. — И къде е това?
— Разположено е на югоизток от екватора — ми обясни той, което ме остави в същото неведение, в каквото се намирах и преди, с това изключение, че ме насочи към мисълта, че трябва да е някъде в другото полукълбо.