— Откровено казано — рекох й аз, — мисля, че преувеличаваш цялата работа. Това, с което се сблъскваме тук, е анормално развитие, появило се по чиста случайност при идеални условия за оцеляване и размножаване. Ще се плодят, докато не им секнат хранителните запаси, след което ще измрат. Трябва да се е случвало стотици пъти в световната история досега, някоя разновидност да се самоунищожи чрез собствената си плодовидост.
— Надявам се да си прав… — не особено убедено изрече тя.
Отново започнахме да сечем с мачететата. Продължавахме да напредваме през следващите двайсет метра все така бавно, както и преди. И тогава, най-неочаквано, попаднахме на пътека, пред която спряхме и зяпнахме от изненада.
Пътеката водеше на изток и на запад, под прав ъгъл спрямо мястото, на което бяхме застанали. Още повече, това беше пътека, която явно бе използвана наскоро. Стояхме и се оглеждахме наляво и надясно, докъдето се виждаха завоите й.
— Робинзон Крузо и отпечатъците от стъпки — промърмори Камила. — Не спомена ли едно от децата нещо за…
Тя млъкна внезапно, когато храстите пред нас се раздвижиха, за да разкрият две тъмни лица и две насочени към нас копия.
За миг ние просто стояхме и зяпахме. След това стиснах по-здраво мачетето си. Копието, насочено към мен, трепна.
— Хвърли го — изрече един глас.
Поколебах се и видях как копието отново трепна.
Хвърлих го.
И Камила пусна своето.
Зад нас се чу шумолене. Тъмни, блестящи ръце се протегнаха и вдигнаха мачететата. После внимателно ни опипаха. Една от тях намери револвера на Чарлс в джоба на Камила и го взе. Копията пред нас, макар и все още насочени срещу ни, леко се поотпуснаха. Собствениците им стъпиха на пътеката.
И двамата мъже бяха голи, с изключение на един парцал около слабините им и обувки подобни на мокасини, но носеха колани, които крепяха прибраните в ножници мачетета и нещо като колчани със затъкнати в тях още две или три копия. Най-забележителното бе начинът, по който блестеше кожата им. Блестяха от обувките до чорлавата си коса, като че отгоре-додолу бяха полирани с лак. Каквото и да бяха използвали, за да се боядисат така, издаваше силна и остра, макар и не съвсем неприятна миризма.
Един от тях протегна лявата си ръка, без да сваля копието си. Блестяща кафява длан се протегна зад нас и постави револвера в нея. Човекът отстъпи назад, затъкна копието в колчана и със задоволство разгледа револвера. След като се убеди, че всичките му патронници са заредени, махна предпазното устройство, насочи дулото към мен и направи знак да вървим надясно.
Не можехме да оспорим тази заповед. Обърнахме се и тръгнахме по пътеката, която водеше на изток.
Зад първия завой един глас изкомандва: „Стоп!“ и ние спряхме. От страната на пътеката близо до нас лежаха четири чанти, всяка от тях с размерите на малък сак. Сториха ми се изтъкани от материал, направен от втъкани една в друга нишки от палмови листа.
Изчакахме, докато зад гърба ни се водеше някаква дискусия. Почувствах леко ръгане от десния лакът на Камила и погледнах, за да видя, че вниманието й е съсредоточено върху една от чантите. За миг се почудих защо ли; след това забелязах, че чантата не стоеше съвсем неподвижна; като че ли леко се поклащаше. След малко се уверих, че нещо се движеше и като че ли гъмжеше вътре в нея. Хвърлих поглед към другите чанти; и те също показваха признаци на леко движение в тях.
— Какво…? — почнах да шепна, когато дискусията зад нас спря.
Хванаха ръцете ни и ги поставиха зад гърбовете ни, като здраво, макар и не болезнено, завързаха китките ни.
— Продължавайте — изкомандва гласът.
Погледнах назад като тръгвахме.
Един мъж ни следваше на близко разстояние отзад, като държеше револвера в ръка. Другите трима вдигаха чантите и ги поставяха на гърбовете си; четвъртата чанта остана на мястото си.
Допуснах, че срещата с островитяните бе просто лош късмет. Не може да не са чули шума от мачететата ни и мъчителния ни напредък, както са вървели по своята пътека, след което са пуснали товара си, за да проучат кои сме и какви сме. След като бяха измайсторили простата си засада и оставили един от тях да ни наблюдава, останалите бяха продължили пътя си на запад. Най-обезпокояващото от всичко бе, че сега ни водеха в обратната посока, право в страната на паяците.