Навсякъде около нас цареше призрачната тишина на напълно изоставено място. Всяко създание, включително и самите паяци, го бяха изоставили, единствено растенията, храстите и дърветата продължаваха да виреят. Нищо не се помръдваше, освен изоставените гранки от паяжина, с разкъсани ресни, които леко се въртяха.
— Продължавайте! — отново изкомандва гласът зад нас.
Земята започна пак да се издига и да става по-хълмиста, но в продължение на около осемстотин метра гледката наоколо не се промени.
Само веднъж видях нещо да помръдне. Беше едно петно сянка, която пропълзя над пътеката ни. Вдигнах поглед и видях тъмно петно, което бавно се плъзгаше над бялата обвивка, група паяци, които търсеха плячка из въздушната територия.
Дърветата внезапно свършиха. Излязохме на открит хълм, покрит с висока до колената ни, подобна на пирен растителност. По краищата му отново попаднахме на ловуващи групи паяци и първите няколко метра бяха покрити с дебелата им паяжина, но отвъд те бързо започваха да намаляват. Не можеше да се каже дали бе нещо, което се съдържаше в почвата, или някакво качество на подобната на пирен растителност, или надморската височина, или липсата на възможна плячка ги спираше, но каквато и да беше причината, факт бе, че те внезапно и напълно изчезнаха.
Продължихме да се катерим по склона на Мону, по-южния от двата еднакви хълма, докато не стигнахме до ръба на кратера на върха. Там човекът, който ни беше взел в плен, ни позволи да поседнем, за да си починем няколко минути.
Месторазположението ни осигуряваше най-добрия изглед към Танакуатуа, който досега бяхме виждали, а гледката бе доста необичайна. Целият източен бряг до мястото, където северният връх прекъсваше видимостта, бе покрит с леко сивкавия лист паяжина и продължаваше на юг, като една част се простираше на север между хълма и лагуната. Изглеждаше, като че ли се бе появил от изток и се бе разпрострял иззад хълма и сега северната му част вече бе покрила почти половината разстояние между хълма и селището. Там тя свършваше. Ивицата чиста страна, която я разделяше от селището, бе широка около два километра и нещо, а по целия западен бряг на север от него също нямаше паяжина. Другият хълм ни пречеше да видим до какво разстояние се е разпростряла паяжината във вътрешната територия на острова от северната част до източния бряг, но беше ясно, че направо половината от целия остров лежеше под нея.
Лежеше, като че ли е била държана опъната и след това спусната върху неравна повърхност, на места подута от върховете на по-високите дървета под нея, като проблясваше там, където гънките й се отразяваха на светлината. Зад края й вече не бе непрекъсната. Тук-там се появяваха отделни петна, подобни на парцали, откъснати от основния материал и небрежно оставени да паднат. Малки петънца паяжина се виждаха на островчето Хинуати, едва ли не с цел да покажат, че водата не е преграда за тях и не може да ги спре.
Човекът, който ни бе взел в плен, седеше до нас и долови израза на лицата ни, като се втренчихме в гледката. Захили се, но не каза нищо.
На две-три места, както и предния ден, се издигаха слабо видими колони, подобни на разредена пара, която се издига към небето.
Камила поклати глава.
— Астрономически числа. Просто умът ми не го побира — изрече тя.
Насочихме внимание към кратера под нас. Бе доста по-широк и по-плитък, отколкото бях очаквал. С учудване установих, че по него имаше трева, плевели и малки храсти, които растяха до долната половина на вътрешния му склон. Отвъд тях се виждаше зона голи скали и след това, по средата на плитката котловина, имаше вир с гореща кал, от която излизаха малки мехурчета.
Предположих, че кипи, но кипенето бе по-слабо, от всичко, което бях виждал някога. Калта кипеше толкова мързеливо и бавно, като че ли неохотно полагаше усилие за целта. От време на време се появяваше по някой и друг голям мехур. Докато той се надигаше, останалото изглеждаше някак притихнало, сякаш цялата му енергия бе съсредоточена в правенето на мехура. Куполовидният мехур ме смущаваше. Невъзможно бе да се наблюдава как той нараства, без човек да си изгради съчувствие за напрежението, с което очаква да се пръсне. А когато се пръскаше, бе като несъразмерен с очакванията изход и внезапно намаляваше събудения интерес: представляваше отегчителен уморен плясък и разпръскване на калта на около метър. След това се успокояваше за известно време, като се появяваха само дребни мехурчета, просто за упражнение, преди отново да започне да бълбука и да оформя нов голям мехур.