— Интересно — отбеляза Камила. — Подобно на много други природни процеси е малко неприятно като гледка, но сега изведнъж разбирам как такова нещо е способно да се превърне в светиня. То спокойно може да се стори като нещо живо на простия ум — живо по различен начин от другите неща. Просто си лежи там, както изглежда, от векове на едно и също място, без да прави нищо, само от време на време се чува „пляс-пляс“ и все пак създава впечатление, че всеки момент може да стане нещо по-голямо. Не е за чудене, че хората изпитват нужда да го предразположат и да спечелят доверието му.
Поседяхме още малко и наблюдавахме как калта кипи подобно на разбунтуван стомах, чакайки в захласнато отвращение да се пръснат мръсните мехури. Похитителят ни също изглежда не бе в състояние да си откъсне погледа от тях. След известно време, обаче, се изправи и с пистолета ни направи знак да станем.
Тръгнахме да заобикаляме ръба на кратера, докато не излязохме на една седловина, която го присъединяваше към другия хълм. Там завихме наляво и продължихме да вървим до върха на хребета. Лесно се ходеше по груба набола трева. На половината път видяхме подредени във формата на правоъгълна маса камъни високи около метър, поставени на очевидно преднамерен ъгъл към страната на хребета. Изгледахме ги, изпълнени с любопитство. Те бяха единственият вид строителство, останало от предишните жители, което бяхме видели, откакто слязохме на острова. По всяка вероятност бе единственият им паметник. Беше построен внимателно и бе покрит с няколко плоски камъка.
— Дали не е някакъв вид олтар? — предположи Камила.
Когато стигнахме до него, всичките ни съмнения се разсеяха. Горната му част бе покрита със засъхнала тъмна кръв.
Нямахме време да се спрем и да го разгледаме. Нашият пазач ни направи знак да минем покрай него.
Започна да ме тревожи мисълта за неприятна възможност. Поколебах се, след това казах:
— Не мислиш ли, че…?
Камила ме прекъсна. Очевидно й бе хрумнала същата идея.
— Не — отвърна тя. — Тук е най-малко от седмица, по всяка вероятност и повече. Освен това нямаше достатъчно. — След кратко мълчание, продължи: — И все пак, би било интересно да се знае какво са намерили тук, за да принасят жертви.
Хребетът свърши. Оставаше ни да изкачим около двеста метра височина по хълма. След това се озовахме на ръба на северния кратер.
Този вече явно бе бездействал в продължение на много дълго време. Хлъзгави скали го блокираха отстрани и явно препречваха пътя към него от толкова отдавна, че бе започнала да се образува почва. По стените се бе появила растителност, а на дъното имаше гъсти храсталаци и горичка с внушителни размери. Грубо оформена пътека водеше зигзаговидно надолу по кратера към нея.
Пазачът ни стресна и двама ни, като нададе висок боен вик, който отекна напред и назад в тишината, обгърнала кратера.
Веднага иззад дърветата се появиха двама тъмнокожи мъже, застанаха на пътеката и се втренчиха в нас.
Човекът, който ни бе хванал в плен, каза нещо неразбрано и получи също така напълно неразбираем за нас отговор. Пъхна пистолета в пояса си и си извади мачетето. Сряза с него въжетата на китките ни, преди да ни даде знак да продължим надолу по пътеката пред него.
И добре че го направи, защото пътеката бе стръмна и на места доста трудно проходима. Съмнявам се дали щях да се справя с вързани зад гърба ръце.
На дъното се отправихме към двамата мъже, които вече стояха там и ни чакаха.
Веднага познах единия от тях. Бе значително по-стар от останалите, които бяхме качили на борда на кораба в Уиджанджи. Посребрялата му коса ми помогна да го разпозная. Без нея изобщо нямаше да го различа, облечен сега като другите и с костен орнамент, който стърчеше на една от ноздрите му.
Но той се отличаваше и с друг орнамент. На гърдите му, с жълта боя бе изрисувано нещо подобно на груб хералдически символ. В центъра му стоеше петно във формата на круша. От него се излъчваха осем щрихи, всяка една с кука по краищата. Не долових значението на всичко това, докато не забелязах как Камила се е втренчила в него и вдигнах поглед към лицето на мъжа с озадачен израз на лицето си. Тогава отново погледнах символа и изведнъж прозрях какво представлява той: детинска рисунка на паяк…
ГЛАВА СЕДМА
Мъжът с паякообразния символ ни изгледа и се обърна към похитителя ни, за да му зададе въпрос. Внимателно изслуша отговора и му зададе още няколко въпроса. След това се обърна към другия до него и даде някакво нареждане. Човекът пристъпи напред и сложи ръка на раницата ми. Нямаше никакъв смисъл да упорствам. Дадох му я.