Откриха пръскачката, помирисаха я, кимнаха, отвинтиха капачката на филтъра и изляха съдържанието на земята. След това извадиха резервната кутия инсектицид и също я изляха. Не проявиха никакъв интерес към останалото съдържание на раницата. Взеха и раницата на Камила, като към нейната пръскачка се отнесоха по същия начин, както и с моята, т.е. изпразниха я.
Човекът с орнаментите отново ни изгледа. Пристъпи по-близо, повдигна ми ръката, помириса ръкава и кимна.
— Съблечи се — изрече на английски той. — И ти също — добави, като се обърна към Камила.
Когато видя, че се колебаем, похитителят ни направи знак с мачетето си. Не ни оставаше друг избор, освен да се подчиним и да изпълним заповедта. Разрешиха ми да остана по бельо, както и на Камила. Не си свалихме и обувките.
Третият мъж сви на вързоп дрехите ни и ги отнесе сред дърветата. Мъжът с орнаментите се обърна към похитителя ни и изрече нещо, като протегна ръка. Другият, с известна неохота, измъкна пистолета от пояса си и му го подаде, като след направения от вожда жест, че е свободен, се запъти обратно към кратера. Мъжът с орнаментите със задоволство разгледа револвера, преди да го пъхне в собствения си пояс. Обърна се пак да ни изгледа и без нищо да каже, се отправи обратно към дърветата, като ни остави сами. Наблюдавахме го, докато не изчезна.
Камила седна на земята.
— Това е положението — рече тя. — Много просто. Много ефективно.
От мен не се очакваше никакъв коментар. Нямаше нужда някой да ни пази. Без дрехи, които да ни предпазват от паяците, не можехме да направим никакъв опит да се върнем по пътя, по който бяхме дошли. Без мачетета не можехме да си прочистим пътека и да се надяваме да се придвижим на север и след това на запад, като избягваме страната на паяците. Както тя каза, всичко бе много просто.
Седнах до нея. Поседяхме известно време, като мълчаливо обмисляхме ситуацията, в която бяхме изпаднали.
След малко Камила поклати глава.
— Не разбирам — започна тя. — Лесно можеха да ни убият. Другите щяха просто да си помислят, че паяците са ни видели сметката. Защо не го направиха?
— Като говорим за това, защо са решили да не се качат на кораба, а да останат тук? — контрирах я аз.
Отново настъпи мълчание.
— Защо — с известно неудобство запита тя, — смяташ, че разнасят паяци в онези торби?
— Ако това там наистина са били паяци — отвърнах.
— Разбира се, че бяха. Съдържанието на торбите се движеше, нали? Какво друго може да е било? — нетърпеливо отвърна тя.
Поразмислихме малко и по този въпрос.
Отказах се и посегнах към раницата си, която още лежеше там, където я бяха захвърлили. С изключение на количеството инсектицид, всичко друго си беше на мястото: дори и далекогледа, за който бях очаквал, че ще събуди алчността им, с това изключение, естествено, че нямаше да им е от голяма полза, както си стояха затворени в този кратер тук долу. Остатъците от храната ни също бяха там. Дадох един сандвич на Камила и аз самият си взех един.
После си разделихме един шоколад. След което вече нямаше какво друго да правим.
Слънцето се спусна по-надолу. Сянката от стената на кратера се плъзна към нас. Решихме да се придвижим към дърветата, да си съберем клони и листа, на които да можем да легнем и с които поне малко да се покрием за през нощта. Това, което успяхме да направим, не бе никак удобно. Въпреки слоя листа, острите ръбове на клоните ни убиваха, вейките ни причиняваха сърбеж и се забиваха в най-чувствителните ни части. Освен това, тъй като тук нямаше паяци, имаше насекоми. Опитите ни да се покрием с листа, поне колкото да се запазим от тях, останаха без успех.
Скоро след като се стъмни двама островитяни запалиха огън. Лежахме и в продължение на около час наблюдавахме как той проблясва през дърветата. Камила неспокойно се раздвижи. Изведнъж се изправи седнала.
— По дяволите — решително изрече тя, — отивам да се стопля до този огън, каквото ще да става.
— Не можеш да постъпиш така — запротестирах аз. — По всяка вероятност ще те… искам да кажа, това ще означава, че сама си търсиш белята.
Тя се изправи на крака.
— Не ме интересува — обяви. — Няма начин да е по-неудобно от това. — И наистина тръгна.
Последвах я по принуда.
Двама островитяни седяха близо до огъня и гледаха пламъците. Не може да не са чули приближаването ни, но с нищо не го показаха и не ни обърнаха никакво внимание. Камила продължи да върви напред. Дори когато съвсем ги наближихме, те нито си обърнаха главите, нито имаха вид, че са ни забелязали. Отидохме до другата страна на огъня. Там Камила, със самоуверен вид, за разлика от това, което аз изпитвах, седна и протегна ръце към пламъците. Последвах я, като се надявах, че и аз изглеждам спокоен като нея. Нито един от мъжете не помръдна.