Камила не вдигна поглед, докато се опитваше да следи линията на мисълта му, но Наета очевидно сметна това за последните си думи, с които приключи дискусията. Стана и без да промълви нищо повече, се оттегли в една малка колиба наблизо, издигната от клони, преплетени с листа. Другият мъж вече незабелязано се бе оттеглил по време на разговора. Хвърлих останалите съчки в огъня и легнахме до него, за да се опитаме поне малко да поспим.
Събудих се и видях Наета и другия мъж, приклекнали пред колибата. Готвеха си ядене. То имаше вид на грубо смляна смес, разбъркана като яхния, в която и двамата бъркаха един по един с ръце.
Раздвижването до мен ми показа, че и Камила се е събудила. Известно време ги наблюдавахме какво правят.
— Не смятам, че бих искала да опитам от яденето им — отбеляза тя, — но бих пийнала малко вода.
Без да се колебае нито миг, тя стана и отиде при тях, за да помоли за вода.
Наета се поколеба, след това кимна и каза нещо на спътника си. Човекът се наведе напред, развинти капачката на една туба за бензин и наля вода в две черупки от кокосови орехи, които подаде на Камила. Наета гледаше как ги взима.
— Сега си отивайте — рече той, като с лявата си ръка направи жест, с който ни отпращаше и двамата.
И ние си тръгнахме, понесли кокосовите орехи, обратно към мястото, където си бяхме оставили раниците и там закусихме с двата последни шоколада.
Като свършихме, се спогледахме.
— Е, а сега какво ще правим? — запита Камила.
Свих рамене.
— Ако имаше как да си вземем дрехите, можехме да опитаме да се върнем — казах. — Все пак инсектицидът няма да е съвсем изветрял, нали?
Тя поклати глава.
— Забелязах катарамата на колана ми сред пепелта от огъня.
— О-о — изрекох, — о-о.
— Трябва да има начин — твърдо отсече тя.
Седнахме и се замислихме как да го открием.
— Някакъв хелиограф. Нещо, което да свети на слънчевата светлина — предложих аз.
— Знаеш ли морзовата азбука? Аз не я знам — рече Камила.
— Знам S.O.S. Това би трябвало да свърши работа — уверих я аз.
— Ако някой случайно се окаже достатъчно далеч на брега, за да погледне над дърветата…
— Можем да запалим огън. Пушекът би трябвало да им подскаже, че тук има някой. След това ще се опитаме да подадем сигнала S.O.S.
— С какво? — се поинтересува тя.
— Ето станиола, в който бе завит шоколада. Не можем ли от него да направим някакъв вид рефлектор?
Тя взе едно парче и го поизглади, изпълнена със съмнение.
— Не трябва ли хелиографите да са насочени нанякъде или нещо подобно? — запита тя. — Искам да кажа, че не можем просто така да го размахаме и да се надяваме, че ще отразява в правилната посока.
— Трябва да успеем. Ще се опитам да го направя. След това ти ще застанеш така, че главата ти да е на линията между него и селището. Когато ти светне в очите, значи сме улучили посоката.
Камила си остана равнодушна и неентусиазирана.
— Много е рисковано. Първо, трябва да го забележат. След това трябва да намерят правилната пътека. После има вероятност да се натъкнат на островитяните, точно като нас. Дори и да не стане така, ще трябва да се справят с тези двамата, а пистолетът е в Наета. Освен това говориш повърхностно за това как ще „монтираш“ нещо като хелиограф, без да имаш реална представа как точно ще стане. Дори нямаме и нож за рязане на хартия. Откровено казано, не смятам, че има някакъв смисъл да се мъчим.
— Добре — съгласих се аз. — Сега е твой ред да предложиш нещо.
Седнахме и отново потънахме в размисъл.
Трябва да бе изминал около час, когато чухме клони да пращят под нечии стъпки. Огледахме се и видяхме двамата островитяни да се приближават към нас.
Наета бе отпред. Беше си сложил пояс, за да му държи мачетето; затъкнат до него стоеше и пистолетът. И той, и другият мъж носеха къси рула оплетени черги под лявата си мишница. Разликата във външния им вид от преди и сега бе, че цялата им кожа блестеше, като че ли бе прясно намазана. Очите на Наета се спряха за миг върху нас, както бяхме седнали до пътеката, но той нито забави хода си, нито заговори. Другият мъж ни отмина сякаш не съществувахме. Като се приближиха до нас, доловихме същата остра миризма, която се излъчваше от тях и предния ден.
Наблюдавахме ги как се изгубват зад дърветата и се покатерват по зигзаговидната пътека нагоре по стената на кратера, докато не изгубиха от погледа ни зад ръба му. Погледнах към Камила, тя сви рамене. След малко стана.