— Е, можем да отидем и да видим какво ще успеем да открием — рече тя.
Отправихме се към мястото, където предната вечер бе запален огънят и поразровихме около него. Имаше цяла колекция празни консервни кутии, разхвърляни наоколо и не изпитахме никакво съмнение откъде се бяха появили. Бях виждал същите сред складовите ни запаси. Имаше също и няколко затворени непипнати кутии с мляно говеждо месо, както и една отворена кутия, пълна до половината с овесени ядки, по всяка вероятност същата, от която си бяха приготвили закуската. Открихме, че тубата от бензин все още е пълна донякъде с вода, но имаше и друга по-малка кутия, която беше празна. Лежеше долу, а наоколо й земята бе потъмняла от някаква течност, която сякаш нарочно е била изхвърлена.
Камила вдигна кутията и я помириса. Направи физиономия, потърка с пръст почвата и също я помириса. Взех кутията от нея. Имаше същата остра миризма, която двамата мъже бяха оставили след себе си. Кимнах.
— Да, това трябва да е онова вещество, от което бягат паяците. Не са искали да го използваме — рекох.
— Не са — съгласи се тя.
Погледна замислено към тъмното петно на земята. Течността доста се бе пропила в нея. Почти нямаше надежда да спасим нещо.
— По-скоро ми говори, че повече няма да им трябва, че няма да се връщат тук, не мислиш ли? — запита тя.
Не се бях сетил за това.
— Предполагам, че си права — признах. — Лесно биха могли да я скрият, ако искат.
Тя вдигна кутията и отново я помириса.
— Чудя се какво е. Напомня ми за нещо…
— Мъжете, които срещнахме вчера, целите миришеха на същото — казах.
— Знам, но не, приличаше на тази миризма, но беше по-силна. Спомням си, че тогава почти я разпознах…
— Въпросът е дали я взимат оттук или са я донесли отнякъде другаде в консервни кутии? — предположих аз. — Ако я правят тук, трябва да са останали някакви следи, които да ни помогнат.
Разгледахме внимателно всичко наоколо, но не намерихме нищо. След около един час се отказахме, обезсърчени. Докато Камила разбъркваше огъня, аз счупих една консервна кутия с месо, за да я отворя и го сготвихме в една от празните кутии. Ядохме в замислено мълчание. Камила го наруши.
— Мислех си — обяви тя, — как ли са могли да направят този сок? Той е мазен. Трябва да е бил изстискан по някакъв начин. Но не може да са използвали преса… Как другояче може да са го постигнали по примитивен начин?
Единственият начин, който ми хрумна, бе чрез стриване; по системата на чукалото и хавана. Казах й го.
— Но без чукало и хаван — продължи да разсъждава тя, — трябва да има някакъв вид естествен басейн — скалист басейн? — Хвърли поглед към стената на кратера. — Това е единствената скала, която се вижда наоколо. Да предположим, че тръгнем нагоре по онази пътека до подножието и след това се разделим и огледаме наляво и надясно покрай стената, докато не се срещнем отново на другата страна?
Направихме го — без големи надежди за успех от моя страна. След двайсет минути търсене по стената на кратера започвах вече да си мисля, че в края на краищата течността трябва да е била донесена в консервна кутия, когато чух един вик от Камила, който се донесе до мен като ехо между стените и ме отпрати бегом към нейната страна.
Беше го намерила. Плитка падина във върха на скалата, която се издаваше от стената на около четвъртината път нагоре. Когато пристигнах, тя се бе навела над меката безформена маса растителни остатъци, които лежаха разсипани надолу по склона до нея. На земята в подножието на скалата лежеше част от стъблото на младо дърво, което беше протрито в единия край.
Покатерих се, за да погледна. Природният басейн бе отличен за целта. Имаше дори и канал, през който да изтича сокът.
Камила ми подаде част от остатъците.
— Какво мислиш, че е това? Направо ми идва да се убия! Онова растение, което прилича на пирен и расте на хълма. Спомням си, че го помирисах, когато минахме през него. А паяците не го обичат. Спомняш ли си, че паяжините им се появяваха едва на няколко метра разстояние върху дърветата надалеч от него?
Прекарахме остатъка от деня, като събирахме големи количества от това растение и ги трупахме на едно място. Работата беше трудна и не особено приятна, тъй като стъблата изобщо не бяха сочни, но независимо от това, до вечерта вече бяхме изстискали от тях почти около половин литър от маслената течност.
— Сигурно това ще стигне — рече Камила, като внимателно зави капачката на консервната кутия, събрала резултатите от целодневния ни труд.
Тази нощ спахме добре, необезпокоявани от неудобства.
На следващата сутрин се събудихме при изгрев слънце и закусихме една от консервите с плодова салата. След това Камила взе кутията със скъпоценния сок. Изля малко на ръката си, помириса го и направи лукава физиономия.