— Е, да почваме — рече тя и започна да се маже.
След малко и двамата блеснахме и с миризма, елиминираща всички останали миризми наоколо, си събрахме раниците и се отправихме по обратния път.
Трябва да призная, че никак не ми беше приятно и изпитах страх, когато първата група паяци, на които се натъкнахме, се втурна стремително към нас, но опасенията ми са били неоснователни. Спряха на няколко сантиметра от краката ни, като че ли се поколебаха няколко секунди и след това изчезнаха. Чух как Камила въздъхва и се утеших, че и тя е изпитала страх.
— Дотук добре — констатира тя. — Ако сега не срещнем някои от островитяните, ще успеем да се промъкнем. Чудя се как са научили за това вещество? — добави.
— Ако тотемът на клана ти е паяк, няма начин да не знаеш повече за тях и да не ги познаваш — предположих аз. — Достатъчно ми е, че е ефективно. Да вървим, докато все още действа.
Върнахме се по пътеката през покритите с паяжина дървета. Тишината там, липсата на всякакви живи същества, бавното поклащане на изоставените ефирни савани придаваха на мястото още по-зловещ вид от преди, сега, когато бяхме само двамата. Зловещо и безкрайно депресиращо. Би било непоносимо човек да мине оттук сам.
И Камила се чувстваше по същия начин. Тя заговори с инстиктивно понижен глас:
— А ни предстои да изминем още няколко километра при подобни условия. Всичко, което се движи, е хванато в паяжините. Страшно е… Като че ли търпеливо са изчаквали в паяжините си всичките тези стотици хиляди години, докато не се случи нещо, което да им даде власт и могъщество… и най-накрая то се е случило! Толкова дребно нещо; такова огромно нещо — способността да се сдружават… Кара човекът да се чуди дали хората наистина умеят да се сдружават и да си сътрудничат.
— Разбира се, ние сме били достатъчно разрушителни и с частично сътрудничество — отвърнах. — Това място изглежда като ужасяващ аргумент срещу експедитивността. Да продължаваме напред и да се махаме колкото се може по-бързо оттук.
Така и направихме. Стигнахме до участъка, където паяжините се спускаха вече по-ниско. Където паяците висяха по клоните и се спускаха на групи върху ни, за да паднат моментално на земята, като че ли са били попарени. Сега, след като вече бяхме убедени, че сме достатъчно защитени срещу тях, дори самото им присъствие ни се струваше като утеха след безкрайното мъртвило, което бяхме оставили зад гърба си под покритите с паяжина дървета.
Скоро се върнахме в граничната територия на паяците, където групи паяци ловуваха на земята и се отдръпваха от нас при приближаването ни.
След още няколкостотин метра те изчезнаха напълно. След още около петстотин метра отново бяхме на мястото, където островитяните ни бяха изненадали.
Договорихме се да не минаваме по отъпканата пътека и да не се прибираме по същия път, по който бяхме дошли. Дотук не бяхме видели никакви признаци за присъствието на островитяните, но почти нямахме представа докъде може да ни изведе тази пътека, нито пък какво ни очаква на края й. Да тръгнем по нея, след като имаше и друга възможност, би означавало да поемем твърде голям риск и да хвърлим ръкавица на късмета, който бяхме имали досега. Другият път щеше да е по-труден, но колкото повече се отдалечавахме от пътеката им, толкова повече се успокоявах. Най-сетне излязохме на пътя, по който бяхме тръгнали и който щеше да ни отведе на брега.
Така и стана. Първото нещо, което се изпречи пред погледа ни, когато излязохме на открито, бе малка лодка отвъд рифа, с вдигнати платна, която се отправяше в северозападна посока.
— Странно — рече Камила. Извади бинокъла от раницата си и погледна през него. — Прилича на нашата лодка, само че никога досега не съм я виждала с поставена в гнездото й мачта. Забелязвам няколко глави.
Завъртя далекогледа си по продължение на крайбрежието към мястото, където обикновено стоеше лодката. Вече не беше там. Отново го насочи към временното ни жилище.
— Не се вижда жива душа — притеснено изрече тя.
Обърнахме се и тръгнахме по брега. Извиках, като наближихме покритите с брезент складове. Никой не отговори. Никой не се появи.
— Сигурно всички са отишли да работят на селището — не твърде убедено изрекох аз. Отново извиках…
Приближихме още повече. Все още нямаше никакви признаци на живот. Мястото изглеждаше напълно изоставено. Мълчаливо продължихме напред. Двайсет метра преди лагера ни, Камила внезапно спря и посочи с пръст. Едно петно лежеше на пясъка пред нас като кафява сянка. Започна да се движи към нас.