— О, не — не! — възкликна Камила.
Продължих напред. Групата паяци се приближи бързо към мен, но спря недалеч от краката ми. Продължих зад ъгъла на струпаните куфари. Оттам можех да надникна в покритото с брезент пространство, което бе служило за спалня на хората ни.
Първо ми бе трудно да различа нещо в сянката. Но след това видях…
Обърнах се. Успях да направя само три или четири крачки и ми стана лошо. Повърнах.
Камила тръгна към мен. Направих й знак да спре.
— Не влизай там — сварих да я предупредя, преди отново да ми прилошее.
Когато се възстанових, завих зад ъгъла след нея. Намерих я застанала близо до празната страна на купчината. Три групи паяци я наблюдаваха, спрели на около петдесетина сантиметра разстояние от нея, но тя не ги забелязваше; вниманието й бе напълно погълнато от това, което държеше в ръце. Бе грубо оплетена чанта, такава, каквато носеха островитяните, но вече празна; разцепена бе отдолу догоре с един удар.
Обърна глава и погледът й срещна моя. Знаех какво си спомняше, както и аз, подобен сак бяхме видели да лежи до пътеката; но онзи бе пълен с нещо, което се движеше.
Огледах се. Наоколо имаше разхвърляни още десет или дванайсет такива празни сака, всеки от тях разцепен отдолу догоре.
— Сега разбрахме какво искат да кажат с думите „да помогнем на Малките сестри“ — неуверено изрече тя. Погледна ме: — Всичките ли… всичките ли са…?
Кимнах. Тишината и погледът, който бях хвърлил в жилището, не оставяха никакво съмнение.
— Трябва да са дошли през нощта и… — Камила затвори очи. — Ужасно, кошмарно направо…
За пръв път, откакто я познавах, загуби самообладание.
Стоях безпомощно до нея.
Бялото платно на хоризонта се бе смалило до размерите на точица. Островитяните се бяха отправили на път за дома, след като бяха изпълнили мисията си. Хората, които искаха да играят ролята на богове, бяха срещнали равностоен противник в лицето на бога Накаа, Съдията. Законодателят бе подкрепил Нокики; табуто на остров Танакуатуа бе останало непокътнато.
ГЛАВА ОСМА
Бе минала около седмица или десетина дни след този случай (бяхме изгубили представа за времето), когато пристигна самолетът. Ние с Камила бяхме отишли в селището и работехме по първата почти завършена сграда, като се опитвахме да я направим устойчива срещу паяци.
Бяхме си намерили дрехи от склада и повторно се бяхме въоръжили с пръскачки. Инсектицидът бе по-неефективен, отколкото екстракта, намерен от островитяните, но все пак действаше достатъчно и имахме още няколко варела. Първата ни работа след като се напръскахме един друг, бе да напръскаме една зона около цялата сграда, широка приблизително един метър и след това да изтребим всички паяци, до които успяхме да се доберем вътре в нея. Начинанието ни успя само отчасти. Първо налагаше се всеки ден отново да пръскаме граничната зона, и второ — от време на време все успяваха да прокарат по някоя и друга нишка коприна от близък храст или дърво през нея и след това я използваха като мост.
Можехме да се придвижим на север по брега към частите от острова, които все още не бяха завладени от паяците, но това би означавало да си проправим пътека и да мъкнем всичките си запаси на гърба си. Нито пък можехме да бъдем сигурни колко време ще им трябва на паяците да я превземат. Освен това почти нямахме представа кога ще се промени времето, но знаехме, че когато това стане, обезателно ще се нуждаем от подслон. Така че в края на краищата решихме, че ще е най-добре да се заловим да довършим започнатата сграда и да преградим всички места, откъдето биха могли да проникнат паяците, да сложим мрежи на всички прозорци, да монтираме двойни врати и да направим всичко възможно, за да си осигурим поне едно място, където да можем да се чувстваме спокойно и в безопасност.
През тези дни живеехме в състояние на обсада, което ни действаше на нервите. Не мога да кажа дали се дължеше на действията ни или на звуците от триона и чуковете, но нещо непрекъснато привличаше паяците към нас, те идваха и търпеливо чакаха. Тълпяха се в мърдаща колеблива линия по продължението на външния край на пояса, с който се бяхме заградили. Когато някой се приближеше към граничната линия, мърдането веднага спираше. Заставаха в плътна група и замръзваха напълно неподвижно един до друг като кръгли камъчета на брега. На пръв поглед човек можеше да остане с впечатление, че са мъртви. Но имаше нещо друго, което създаваше впечатление за здраво навита пружина, за сдържана искра, готова всеки момент да избухне, за неподвижност под високо напрежение. Беше нещо повече от външния им вид, което ни създаваше чувството, че сме наблюдавани от стотици очи, които съсредоточено и внимателно следят движенията ни като едно, застанало нащрек за момента. Човек можеше да им хвърли шепа кал, без да се помръднат изобщо, струпани един до друг срещу невидимата бариера, с глави обърнати към нас, като не преставаха да ни следят, без да помръдват, докато калта ги затрупваше. Започнах да придобивам чувството, че са готови да чакат, докато инсектицидът загуби свойството си да ги спира, за да могат свободно да минат през линията.