Чу се писък.
Вторият мъж зяпна изненадано и се хвърли напред да махне паяците. Първият започна да пада, другият го хвана и го подкрепи. След миг паяците бяха нападнали и него. Тогава и той изкрещя…
Спряхме и седнахме на един сандък, докато не се почувствахме малко по-добре.
След малко Камила запита, като гледаше към водата:
— Можеш ли да управляваш самолет?
— Не — отвърнах й. — А ти можеш ли да караш хидроплан по водата?
— Не — отговори тя.
Известно време продължихме да гледаме самолета.
— На него трябва да има радио, нали? — запита тя.
Запътихме се към лодката, като се стараехме да не поглеждаме телата. Наистина имаше радио. Сложих слушалките и го включих. Някакъв глас говореше нещо неразбираемо на жаргон. Изчаках да свърши, натиснах копчето, на което пишеше: „Предавател“ и заговорих. След това отново натиснах другото копче на: „Приемател“. Същият глас продължаваше да рецитира нещо на същия жаргон. Нямах никаква представа дали някой ме е чул или не.
— Разбираш ли как се използва това нещо? — обърнах се към Камила.
— Не — рече тя, но се опита — отново без резултат.
Отказахме се за момента и загребахме с лодката към брега. Камила се отправи към селището, докато аз се заех с неприятната работа да науча нещо за двамата мъже.
След малко отидох при нея и й казах:
— Единият от тях е бил професионален пилот, казвал се е Джим Робъртс.
Тя кимна.
— Чувала съм за него в Уиджанджи. Ръководил е междуостровна служба, занимаваща се главно с разнасяне на поща и болнични случаи, доколкото разбрах.
— Другият се е казвал Соумс. Също е живеел в Уиджанджи. Очевидно е работел като акредитиран кореспондент към новинарска агенция — добавих аз.
— Ако само бяха дошли, докато не работеше тракторът… Скоро ще повярвам в табуто — рече Камила.
Независимо от всичко, тази вечер бяхме в доста приповдигнато настроение. Някой някъде се бе загрижил достатъчно, след като не бе получил вест от нас, да изпрати самолет да провери какво става и когато и той не се върне, няма начин да не изпрати по-сериозно проучване. Колко скоро щеше да стане това зависеше единствено от факта дали пилотът бе уведомил по радиото за пристигането си в Танакуатуа или ще загубят време да го търсят в морето. Единственото, което ни оставаше, бе да стоим и да чакаме, за да видим какво ще се случи.
Пет дни по-късно получихме отговор във формата на три изсвирвания от сирена на кораб, които проехтяха през лагуната.
Забързахме се навреме към брега, за да видим малък сив кораб да пуска котва. Корабът имаше вид на военноморски, както и бялото знаме на носа. Някакъв моторен торпеден катер, помислих си аз.
Продължихме покрай селището към водата и застанахме там, като замахахме с ръце. До това време корабът бе спуснал една малка лодка и четирима мъже се качиха на борда й. Запалиха мотора, но лодката не се приближи направо към нас, а се отправи към спрелия самолет и го обиколи веднъж целия. След това се обърна и се насочи към брега. Зашляпахме в плитката вода да я посрещнем. Тя леко спря на пясъка, а четиримата души на борда й ни гледаха с недоверие, трима от тях с отворена уста.
Махнахме шапките и воалите си, но това като че ли не им вдъхна достатъчно доверие.
— Вие ли сте господин Тири? — запита, изпълнен със съмнение, дребният старши офицер.
Отрекох.
— Тири е мъртъв — рекох му аз. — Всички са мъртви, с изключение на нас.
Той колебливо ни изгледа, необвързващо, но изпълнен с любопитство. Бях сигурен, че щеше да му е много по-лесно да ни приеме, ако ни бе намерил облечени в ризи и къси панталони, или дори в парцали.
— Паяците са причината — рече Камила.
Може да е напълно разбираемо, но той не намери това обяснение за достатъчно или задоволително.
— А-ха, паяците — неопределено рече той, като откъсна очи от нас и загледа пред себе си.
Погледът му се спря на лодката на хидроплана и след това се отправи към брега, където лежаха телата. Все още приличаха на човешки тела на пръв поглед от това разстояние, въпреки че нямаше начин паяците да не са изяли всичко освен дрехите им, кожата и костите им отвътре.
— А онези двамата? — запита офицерът, като се обърна към нас.
— Паяците се добраха и до тях. Опитахме се да ги спрем, но… — отговори му Камила.
— Паяците — повтори той, като я изгледа втренчено.
— Да, там — посочи тя с ръка.
Мъжът проследи посоката на пръста й. Единственото, което видя, бе едно безинтересно кафяво петно на пясъка. Изразът му разкриваше какво мисли. Като обърна глава, размени поглед с един от спътниците си. Човекът многозначително поклати глава.