Обяснихме му, че са ни нападали на групи.
— И все пак — продължи да твърди той, — няма начин да не сте имали възможност да запалите огън и да им хвърлите нещо горящо. Това би трябвало да ги стресне.
Съгласихме се, като потвърдихме, че и това сме изпробвали, но не сме постигнали траен и положителен резултат, при благоприятни обстоятелства. Продължихме обясненията си, като му разказахме за плана да се направи огнева линия, която да спира напредъка им, но че това би било само временна мярка.
Онова, което в действителност не бяхме в състояние да предадем с думи, бе огромното количество и масовото нахлуване на паяците. Толкова е трудно да се използва думата „милиони“, без човекът насреща да си помисли, че не преувеличавате; както се оказа, добре направихме, че преценихме да избягваме употребата на далеч по-точната дума, а именно „милиарди“. Той очевидно прие твърдението ни, че паяците са унищожили всички живи същества в онези части на острова, завладени от тях, като факт, че ние самите просто не сме успели да видим други живи създания.
Интервюто свърши с думите му:
— Боя се, че ще трябва да останете тук, докато не получа инструкции как да постъпя по-нататък с вас. Ще се опитаме да ви осигурим нужните удобства, доколкото имаме възможност за това.
— Е — рече Камила, след като той затвори вратата след себе си, — това сме ние. Двама души, които без съмнение са преминали през най-мъчителното преживяване, което може да си представи човек и които после, съвсем естествено, не са напълно на себе си.
Рапортът му обаче, трябва да е предизвикал известен ефект в някои среди, тъй като след пет дни долетя група от четирима следователи. Единият беше от Министерството, отговарящо за колониите, другият бе биолог, третият — фотограф, а четвъртият, доколкото разбрах, имаше за цел да проучи как стоят нещата от името на лорд Фоксфилд. Зададоха ни много въпроси, като се отнесоха към отговорите ни с известни резерви.
На следващия ден самолетът им ни отведе всички до Танакуатуа и за пръв път можах да видя какво представлява островът, погледнат отвисоко. Гледката бе впечатляваща. Видът на половината остров, покрит със савани от паяжина явно направи поразяващо впечатление на спътниците ни. Отношението им към нас забележимо се промени.
Когато стигнахме до брега и слязохме от лодката, надлежно напръскани и облечени в защитно облекло, заведох тримата до селището, а Камила тръгна по плажа заедно с биолога, като и двамата носеха със себе си специални кутии, за да си вземат образци.
Щом стигнахме до временното ни жилище, спрях, посочих входа и наблюдавах как тримата влязоха под брезента. Нямах никакво намерение аз самият отново да влизам там. Стоях навън и ги чаках, докато рояк след рояк паяци пълзяха нагоре до колената ми, преди отново да паднат. След малко излязоха, като всичките изглеждаха доста зле.
После ги заведох до селището. Паяците бяха проникнали през защитната ни ивица и се бяха разпръснали навсякъде наоколо, бяха плъзнали по страните на цялата ни защитена срещу паяци сграда, като непрекъснато сновяха и блестяха в изчакването си. Стояхме и известно време ги наблюдавахме.
Чиновникът от Министерството, отговарящо за колониите, неловко изрече:
— Имат вид на същества, които мислят, че вътре се намира нещо… или някой… когото искат да… Предполагам, че не е така, нали…?
Приближихме се и напръскахме тези около входната врата. Разбира се, в сградата нямаше никой, нямаше и паяци.
— И все пак, сте се криели там… — изрече същият човек. Поклати глава. — Мисля, че видях достатъчно. Готов съм вече да се връщаме.
— Вие може и да сте готов — намеси се фотографът, — но какво да направим, за да убедим хората у дома и да ги накараме да ни повярват? Няма да е лесно, ако не разполагаме с доказателства за целта. Сигурен съм, че господин Делгрейндж ще се съгласи с мен.
Свали голямата кутия, който носеше провесена през рамо и започна да избира от нея фотоапарати, камери и обективи. Половин час го наблюдавахме как прави снимки и снима филми, след което се уморихме и се оттеглихме в лодката, единственото място без паяци, което можеше да се намери наоколо и седнахме там. Запалихме по цигара и наблюдавахме как петната от паяци кръжат по брега, докато чакаме.
— Струва ми се — изрече човекът на лорд Фоксфилд, — че с това място може да се направи само едно-единствено нещо. Да се напръска от въздуха с най-силния инсектицид, който съществува, до последния квадратен сантиметър.
Служителят от Министерството по колониите поклати глава.