— Няма смисъл. Просто ще си остане да лежи върху савана от паяжина — заключи той.
— Но ако задуха силен вятър и го разнесе, ще свърши работа — отвърна другият.
— И при този случай няма да е в състояние да достигне паяците, които се крият под листата — го увери човекът от министерството. — Не, единственият начин е да се хвърли солидна доза напалм от страната, откъдето духа вятърът, когато има подходящ такъв. И да се изгори всичко из основи.
— Ако изобщо се запали — рече първият. — И преди са използвали напалм в джунглите, без да успеят да ги изгорят.
— А какво ще кажете да ги оставим да си съществуват, както са. В края на краищата, логично е да се предположи, че всяка форма на общество, което зависи изключително от канибализъм за прехраната си, в един момент няма да има с какво да се изхранва и ще умре от само себе си.
— Обсъждали сме вече всичко това — намесих се аз и ги запознах с теорията на Камила за това как паяците ще се научат да ловят риба. — Освен това — добавих, — колкото по-дълго съществуват, толкова по-големи стават шансовете за размножаването и разпространяването им.
Все още продължавахме да обсъждаме начините за изтреблението им, когато фотографът дойде. Изглеждаше доволен от работата си.
— Искам сега само една снимка, за да покажа как нападат човешко същество. Ще се съгласи ли да ми позира някой от вас, господа? — помоли той.
След около час Камила и биологът се върнаха по брега, потънали в дълбок разговор. Резервираността, с която преди това се обръщаше към нас, изцяло се бе стопила. Много внимателно подаде кутиите, които носеха със себе си.
— Какво има там? — подозрително запита министерският служител. — Да не са…?
— Да. Доказателството — му отвърна Камила, като повдигна капака. Той се отдръпна отвратен и след това видя, че под капака има желязно покритие. Предпазливо хвърли през него поглед към движещите се вътре паяци.
— Малките сестри, така наречените Araneus nokiki — обясни Камила.
На следващия ден заедно с четиримата следователи напуснахме Оахому и отлетяхме към къщи през Хонолулу и Сан Франциско.
Два дни, след като се приземихме, ни извикаха пред лорд Фоксфилд, за да му дадем отчет за събитията на Танакуатуа.
Той бе доста шокиран. От време на време прекъсваше разказа ни с възклицания от сорта на: „Тцъ-тцъ!“ „Не може да бъде!“ „Колко жалко!“ и понякога стигаше до крайности от вида на: „Ужасно!“
— Но, разбира се — озадачено изрече лордът, когато свършихме, — разбира се, че въпреки всички трудности, не може да не е имало начин да се вземат мерки, за да се избегне цялата тази трагедия, нали?
— Възможно е — съгласи се Камила, — но ние явно не сме били достатъчно добри за тази цел.
Интервюто ни приключи с малко по-различен тон.
— Ще инструктирам адвокатите си да заведат дело — ни увери той. — Ясно е, че този вид паяци се е появил като пряк резултат на мутация, причинена от радиоактивно заразяване на част от Танакуатуа. Сертификатът „чисто от радиация“, включен като задължително условие към документите за покупката на острова посочваше съществуващото ниво радиация, и то без съмнение, точно, но той също така подсказваше, че на острова няма последици от радиацията или поне с такова впечатление би следвало да остане един разумен човек. В действителност, продавачът не е запознал купувача с истинското състояние на острова, тъй като ефектът от радиацията би трябвало да окачестви Танакуатуа като „необитаем остров“ и следователно, щеше да се окаже безсмислен за купувача. Като стигнем до разглеждане на делото, вас, естествено, ще ви призоват като главни свидетели.
Напълно естествено, никога не ни призоваха.
Поради някаква политическа сензация, случила се по същото време, на аферата с остров Танакуатуа бе отделено съвсем малко внимание в пресата, а и правителството не изгаряше от желание да я постави на предните страници на вестниците или да я съобщи на първо място в новините. Въпросът се уреди без съд. Върнаха парите за покупката, заплатени от негова светлост, възстановиха му разходите по експедицията, изплатена бе компенсация на най-близките роднини на починалите, направиха жест и към нас и, в края на краищата, правителството отново се оказа в неловкото положение на собственик на остров Танакуатуа.
Не можах да разбера какви точно мерки бяха предприети да се освободи острова от Малките сестри, но целият въпрос бе представен като академичен и на остров Танакуатуа изригна вулкан.
Спомням си, че съобщението за наличието на вулканична дейност там предизвика известно учудване, поради незабавно последвалите от Москва, Токио и Сан Франциско новини за слаба детонация от взривяването на изпитателна бомба приблизително по същото време и място. Това, разбира се, било грешка, заявиха официални съобщения в пресата, към които бе прибавено и това за изригването на вулкан на Танакуатуа, който за щастие се бил оказал необитаем остров, вече напълно лишен от всякакви признаци на живот.