В навечерието на заминаването ни се събрахме в един хотел в Блумсбъри. Повечето от нас не се бяхме срещали преди и не се познавахме. Сред членовете се долавяше забележима тенденция предпазливо и като че ли с лошо предчувствие да се оглеждат един друг. Трябва да призная, че дори и огромният ми ентусиазъм усети напрежението, което витаеше във въздуха. Ние с Уолтър направихме всичко възможно да придадем на събирането дух на празненство, но това ни се удаваше трудно. Допускам по-скоро да сме приличали на стадо заблудени овце, отколкото на смела група инициатори на прага на осъществяването на велика идея. Но ние се утешихме с мисълта, че чувството на радост също така би било неуместно в подобна ситуация. В края на краищата отправяхме се на сериозна мисия…
В спомените ми, като че ли и аз самият се намирах в състояние на раздвоение. Преживявах моменти на депресия, редуващи се с фази на положителна екзалтация. Всъщност, помня зачудения поглед, изпълнен със съмнение в очите на някои от хората, с които говорех, като че ли намираха ентусиазма ми малко странен и обезпокоителен.
Напитките и добрата вечеря допринесоха за намаляване на напрежението и отпускане на нажежената атмосфера, дори започнаха да се показват признаци на повдигане на груповия дух, когато на края лорд Фоксфилд стана, за да отправи към нас прощалната си реч.
Мисля, че трябва да цитирам част от нея. Това ще ви създаде по-реална представа за начина, по който той виждаше бъдещето, отколкото аз съм в състояние да ви го опиша.
— Господ — започна той, изненадан от самия себе си. — Досега ни уверяваха, че Господ е създал човека по свой образ и подобие. По свое собствено подобие. Да поразмислим малко над значението на тези думи. — Спря, за да поразмисли, след което, като стигна до извода, че си бе представил истинския образ, за който ставаше дума, продължи: — Не е във властта и по силите на човека да прецени кои свои латентни качества от този образ и подобие ще използва и кои не. За да може да направи това, то той трябва да има смелостта да признае, че Бог по погрешка е включил в създаването му някои черти, или че човек знае по-добре от Бог кои от тези качества да използва и кои не — предположение, което ни отвежда на хлъзгав път и може да не стигнем до добър край. Защото е напълно естествено, че ако Бог не е имал предвид да включи някое качество, което да се използва активно от дадения човек, Той е щял да го включи в създаването му само случайно или за да си направи шега с човека и да види как ще реагира — това е предположение, с което допускам малцина от вас да се съгласят. Следователно трябва да приемем, че включвайки известни прaвомощия и качества в създаването на човека, Бог безрезервно му е наложил и задължението да одобрява или не някои от тези дарби, като сам преценява задължението кога и как да ги използва всичките. Стигаме до извода, че тъй като човешкият образ е адекватен с образа на Бога, Господ сигурно е имал намерение човек да стане като него самият. Че защо иначе е щял да му придава собствения си образ и подобие? В края на краищата до този момент бе използвал безброй други образи за по-низшите си създания. Значи Той преднамерено е изготвил лъжлив образ на самия себе си, като е натоварил човека със задължението да бъде толкова богоподобен и в намеренията си, колкото е по формата си. Тук сега става дума за необикновено умозаключение. Много владетели от далечно минало до днес добре са разбирали това и вследствие на осъзнаването му са прокламирали личното си обожествяване и божествените си правомощия. След като от друга страна, обаче, са били силни индивидуалисти, те са интерпретирали тази своя божественост като са се дистанцирали от другите и са се поставяли над тях. За съжаление те са проявявали и склонност към моделиране на поведението си по образец на това на взискателния Бог, както е описан в Стария завет, което е довело до нещастни резултати за други като тях. Те не са бъркали. Грешката им, или по-скоро слабото им място се е криело в неуспеха им да разберат и проумеят логически, че след като човечеството е било създадено по Божи образ и подобие, то съдбата и задълженията да сме богоподобни в държанието си не са били отредени единствено на малцина избрани личности. Те трябва да се разпределят поравно между всички, което означава сред цялото човечество. Отдавна съзнаваме, че човекът е най-силния вид сред всички творения на Бога. През последните векове и особено в днешно време сме свидетели на необичайно разрастване на властта и могъществото му. Дори и сега господството му върху голяма част от природната среда е богоподобно, а потенциалните му възможности са непредсказуеми. Всъщност, има вероятност вече да е надвишил очакванията и надеждите на Бога в някои отношения, защото, въпреки че способността на Господ да се самоунищожава е теологически спорна и подлежи на дебати, човекът безусловно е постигнал способността да се саморазрушава — себе си, както и света около него. Само тази способност е достатъчна, за да послужи за изясняване на въпроса, че именно сега е настъпил моментът да спрем да се държим като безотговорни деца, които пускат фойерверки в претъпкана зала: това винаги е било глупаво, а сега подобни действия станаха доста опасни. Вече сме придобили нужните познания и средствата да си построим рационална и умствено стабилна и здрава форма на човешко общество. Можем да се отнесем към голяма част от заобикалящата ни среда като към средство, създадено да удовлетворява нуждите ни. Станахме способни, ако искаме — и нека така да бъде оттук нататък — да живеем не като я разрушаваме и не като влизаме в конфликт с нея, не като паразити за света около нас, а в пълна хармония с него. Можем да създаваме симбиоза с природните сили: като ги ръководим и направляваме, а същевременно и ги използваме, както ги получаваме. Стигнахме до един етап, когато бихме могли и трябва, ако искаме да оцелеем, да спрем да живеем с лекомислието, присъщо на животните и да поемем в свои ръце отговорността за собствената си съдба. Ако се боим да станем богоподобни създания, ще загинем… За това именно става дума в настоящата експедиция. Тя не е бягство от реалността, както я окачествява пресата. Не е търсене на несъществуваща земя или Рая, нито дори утопия. Тя е семе на едно велико намерение. Задачата ви е да тръгнете по света, като засадите това семе в един нов смел свят. Да се грижите за него и да го поливате, за да порасне и даде нова, освободена от всякакви зарази реколта, която да е в състояние да поддържа новото общество, освободено от всякакви предразсъдъци, от сляпата вяра и невежите поверия, най-сетне без жестокост, мизерия и разруха, с които тези неща са заразявали като с чума човечеството от незапомнени времена…