Алисия Харди, която се вижда наблизо как разговаря сериозно с едно от децата на семейство Бринкли, ни придава известна изисканост.
Но няма никакво съмнение, че именно Мерилин Слейт (госпожа Слейт) е тази, която смята, че тя е главната фигура на снимката. Облечена в извънредно биещо на очи облекло, напълно неподходящо за случая, застанала в поза, взета от последния брой на някое модно списание, усмихнала се широко на целия свят, тя явно се смята за красавицата на експедицията ни. Застанала е до Хоръс Темпъл, като топчестото му бебешко лице наднича над цветна плажна фанела. Трудно е да се намери по-ярко изявен живот и душа, на която и да било компания. До ден днешен не съм престанал да се чудя как тези двамата са успели да се промъкнат през съсредоточените и взискателни интервюта на Уолтър. Самият Хоръс очевидно също е започнал през следващите една-две седмици да се чуди как е станало това, защото в Панама реши да изпусне кораба и да се върне у дома. Забележително просто е колко мъдри могат да бъдат понякога глупаците.
Дребният човечец на предния ред, който се е намръщил към фотоапарата изпод кепето си, е Джо Шатълшоу. Той е бил ползотворен дърводелец, но на пръв поглед си личеше, че е роден за баща; до него жена му Диана бе явно родена за съпруга. Зад нея Дженифър Фелинг, медицинската сестра, напомня по-скоро на Дерейн, отколкото на Матис. Другата Дженифър, Дженифър Дийдс, е застанала с напълно съсредоточен и решителен вид.
И Уолтър Тири е на снимката, разбира се. Застанал е малко встрани от нас. Може би подготвителните работи по организиране на експедицията или ъгълът на светлината, както е застанал, му е придало изваян вид като на скулптурна фигура — нещо, което не бях забелязвал до този момент. Той също така е приел вид на водач на групата и поглежда към фотоапарата с известно предизвикателство.
Вдясно е застанал Джейми Макингоу, инженерът, усмихнал се леко, въпреки че е трудно да се прецени дали усмивката му се дължи на поведението на Уолтър, дали е породена от случая или от собствените му мисли.
До него се вижда Камила Коуджънт. Изглежда потънала в собствените си разсъждения и има вид на човек, който въобще не забелязва, че го снимат — там е, но не е с нас.
Аз, Арнолд Делгрейндж, съм от другата страна и ми се вижда само профилът. С разсеян поглед и отвлечено изражение на лицето малко приличам на „изпратен в отвъдното“. Трябва да призная, че в този момент наистина се намирах там. Дори и сега долавям мигове от настроението, което ме бе обзело тогава. Останалите от групата са застанали на стоманените палуби на кораба „Сюзана Дингли“, но аз съм стъпил вече на дъските на един нов „Арго“2. Мръсните води на Темза се въртят под другите, но аз съм втренчил поглед далеч над тях, към ново Егейско море, златно и блестящо на слънцето. Имам вид на човек, твърдо решен да превърне едно видение в реалност, да види как започва новата ера на света и да изиграе своята роля в това начало:
„Ще се издигне нова Атина, която в бъдни времена ще се предаде на потомствата, както слънчевият залез предава на небесата величието на първопознанието.“
В този момент съзирам дори нещо повече — пред мен се е разкрил нов далечен архипелаг, в който ще разцъфне цял нов свят, ще се възроди, ще заприлича на феникс…
Дотук ще спрем със сладките песни на сирените!
Ето там сме застанали. Том Конинг, Джереми Брандън, Дейвид Кемп и останалите. Ние, като се започне от Арнолд Делгрейндж, мечтателят и се стигне до Чарлс Бринкли, фермерът — сме представители на всички видове хора, основавали някога колониите.
Снимката навява тъжни мисли. Може да нямаме много внушителен вид, със сигурност не представляваме галактика от събрани на едно място таланти, но всички сме изпълнени с големи надежди. И с идеята, която ни бе събрала заедно и бе далеч по-велика от самите нас.
Предполагам, че подобни опити отново ще се правят. Хората са постъпвали така в търсене на свободата в продължение на повече от хиляда години… И отново ще се опитват да я намерят. Надявам се следващия път съдбата да е с тях, не срещу тях…