Клариса понечи да каже нещо, но мис Пийки безцеремонно продължи нататък:
— Вие знаете, че изобщо не желая да създавам неприятности — настоя тя, — но няма да позволя да бъда оскърбявана в тази кухня. — Тя направи кратка пауза, за да си поеме дъх и после поднови своята тирада: — Занапред — заяви мис Пийки — ще стоварвам зеленчуците до задната врата и мисис Елгин може да оставя там списък…
При тези думи сър Раулънд се опита да й върне зелето, но мис Пийки не му обърна внимание и продължи:
— Може да оставя списък на необходимите продукти. — Тя енергично тръсна главата си.
Нито Клариса, нито сър Раулънд успяха да измислят какво да отвърнат в отговор и градинарката отново отвори уста, за да продължи, ала в този момент телефонът иззвъня.
— Аз ще го вдигна — прогърмя тя, отиде до телефона, взе слушалката и изрева в нея: — Ало… да… — докато говореше, изтри с края на връхната си дреха плота на масата. — Тук е Копълстън Корт… Търсите мисис Браун?… Да, тука е. — Мис Пийки протегна слушалката и Клариса, след като смачка цигарата си, отиде до телефона и я пое от нея.
— Ало — каза Клариса. — Мисис Хейлшъм-Браун е… Ало! Ало! — Тя погледна мис Пийки и възкликна: — Колко странно! Изглежда затвориха.
Докато тя връщаше слушалката на мястото й, мис Пийки изведнъж се стрелна към малката масичка и я постави до стената.
— Извинете — прогърмя тя, — но мистър Селън обичаше тази масичка да стои плътно до стената.
Клариса хвърли скришом поглед към сър Раулънд, но все пак побърза да помогне на мис Пийки с масата.
— Благодаря — каза градинарката. — И още нещо — додаде тя, — нали много ще внимавате да не оставяте петна от чашите по мебелировката, мисис Браун-Хейлшъм? — Клариса притеснено погледна масата, докато градинарката се поправи: — Извинете… исках да кажа мисис Хейлшъм-Браун… — Тя гръмко се разсмя. — О, добре де, Браун! Хейлшъм, Хейлшъм-Браун — продължи тя. — Едно и също е, нали?
— Не, не е, мис Пийки — произнесе много отчетливо сър Раулънд. — В края на краищата конски кестен едва ли е същото, каквото кестеняв кон.
Докато мис Пийки добродушно се смееше на казаното, в стаята влезе Хюго.
— Хей вие, здравейте! — поздрави го тя. — Точно ме мъмриха, както му е редът. С голяма доза сарказъм. — Мис Пийки отиде при Хюго, тупна го по гърба и после се обърна към останалите.
— Е, лека нощ на всички ви! — извика тя. — Време е да си вървя. Дайте ми зелето!
Сър Раулънд й го подаде.
— Конски кестен — кестеняв кон — изрева към него. — Страшна смешка, трябва да я запомня! — Тя изчезна през френския прозорец, смеейки се все така гръмогласно.
Хюго я гледаше, докато си отива, и после се обърна към Клариса и сър Роналд:
— Как, за Бога, Хенри търпи тази жена — учуди се той гласно.
— Всъщност едва я понася — отвърна Клариса. Тя вдигна книгата на Пипа от креслото, постави я на масата и се отпусна върху него, а Хюго продължи:
— И аз така си мисля. Пустите й шеги! И тия нейни жизнерадостни ученически пориви!
— Боя се, че имаме случай на забавено развитие — додаде и сър Раулънд, поклащайки глава.
Клариса се усмихна.
— Съгласна съм, че е влудяваща — каза тя, — но е много добър градинар и, както все повтарям, върви в пакет с къщата, а тъй като къщата е учудващо евтина…
— Евтина? Наистина ли? — прекъсна я Хюго. — Изненадвате ме.
— Фантастично евтина — каза му Клариса. — Така гласеше обявлението. Дойдохме тук и я видяхме, след което веднага я наехме за шест месеца заедно с мебелировката.
— Кой е собственикът? — попита сър Раулънд.
— Някой си мистър Селън — отговори Клариса. — Но той е починал. Бил е търговец на антики в Мейдстън.
— А, да! — извика Хюго. — Точно така. Селън и Браун. Веднъж купих едно много хубаво огледало в стил Чипъндейл от техния магазин в Мейдстън. Селън живееше тук, в провинцията, и всеки ден пътуваше до там, но мисля, че понякога водеше клиенти и тук, за да видят разни неща, които държеше в къщата.
— Но забележете — обърна се Клариса към двамата, — къщата си има и някои неудобства. Точно вчера някакъв мъж в крещящ кариран костюм пристигна с една спортна кола и поиска да купи това бюро. — Тя посочи към него. — Казах му, че то не е наше и, следователно, не можем да го продаваме, но той просто не ми повярва и неспирно вдигаше цената. Накрая стигна чак до петстотин лири.