Клариса изглеждаше поразена.
— Какво говориш, Пипа? — попита тя. — Какво искаш да кажеш?
Пипа я изгледа толкова отчаяно, сякаш искаше някой друг да изрече онова, което тя не можеше.
— Той… той се опита да ме целуне и когато го отблъснах, ме сграбчи и започна да разкъсва роклята ми. Тогава… — Тя рязко спря и избухна в неудържими ридания.
— О, миличкото ми! — прошепна Клариса и прегърна силно момичето. — Опитай се да не мислиш за това. Всичко е минало и повече нищо такова не те заплашва. Ще направя всичко възможно Оливър да си получи заслуженото! Гнусно животно! Това няма да му се размине!
Настроението на Пипа изведнъж рязко се смени. Очевидно сега беше завладяна от някаква нова мисъл, защото в гласа й се появи надежда.
— А може би ще го удари гръм — запита се тя гласно.
— Много е възможно — съгласи се Клариса, — много е възможно. — На лицето й се изписа мрачна решителност. — Сега вече се стегни, Пипа — подкани тя момичето. — Всичко е наред. — Тя извади от джоба си носна кърпичка. — Ето, издухай си носа!
Пипа направи, каквото й наредиха и сетне ползва кърпичката, за да избърше сълзите си от роклята на Клариса, която намери в себе си сили и да се засмее.
— Хайде, качвай се горе и си вземи вана — нареди й тя и обърна Пипа с лице към вратата за преддверието. — И гледай добре да се измиеш — вратът ти е черен.
Пипа вече изглеждаше добре.
— Винаги е такъв — отвърна тя, докато вървеше към вратата. Ала точно когато щеше да излезе внезапно се обърна и се втурна към Клариса. — Нали няма да му дадеш да ме отведе? — примоли се тя.
— Само през трупа ми — отговори решително Клариса, но сетне се поправи: — Не, по-добре през неговия. Точно така! Сега доволна ли си?
Пипа кимна и Клариса я целуна по челото.
— А сега тичай! — нареди й тя.
Пипа прегърна за последно мащехата си и излезе. Клариса остана за момент потънала в мисли и после, виждайки, че в стаята вече е станало доста тъмно, запали дискретното осветление. Отиде до френските прозорци, затвори ги, седна на канапето и се загледа пред себе си, очевидно потънала в размисъл.
Бяха минали само една-две минути, когато чу, че входната врата се затръшна и тя погледна в очакване към вратата на преддверието, откъдето, миг по-късно влезе съпругът й — Хенри Хейлшъм-Браун. Той беше много хубав мъж на около четиридесет години, с доста безизразно лице, носещ очила с рогови рамки и стиснал в ръка куфарче за документи.
— Здравей, скъпа — поздрави жена си Хенри, като запали лампите на стените и остави куфарчето си на креслото.
— Здравей, Хенри — отвърна Клариса. — Ужасен ден, нали?
— Така ли? — той отиде при нея, наведе се над канапето и я целуна.
— Не зная откъде да започна — каза тя. — Сипи си първо едно питие.
— Не сега — отговори Хенри, отиде до френските прозорци и дръпна завесите. — Кой е у дома?
Леко изненадана от този въпрос, Клариса рече в отговор:
— Никой. Днес е свободната вечер на Елгинови. Нали знаеш, пак е четвъртък. Ще вечеряме студена шунка, шоколадов мус и кафето ще бъде наистина хубаво, защото аз ще го направя.
Едно въпросително „Хм?“ от страна на Хенри беше единственият му отговор. Учудена, Клариса попита:
— Хенри, случило ли се е нещо?
— Ами, да, в известен смисъл — каза той.
— Нещо лошо? — полюбопитства тя. — Миранда?
— Не, не, нищо лошо, наистина — успокои я Хенри. — Бих казал точно обратното. Да, точно обратното.
— Скъпи — каза Клариса топло и с лек, добродушен присмех в гласа, — нима зад тази непроницаема фасада на служител от Форин Офис съзирам някакво човешко вълнение?
Хенри имаше вид на човек, предвкусващ нещо приятно.
— Е — призна той, — в известен смисъл наистина е доста вълнуващо. — Той направи пауза и сетне добави: — Както често става, в Лондон е паднала лека мъгла.
— И какво му е толкова вълнуващото на това — попита Клариса.
— Не, не, не мъглата, разбира се.
— Тогава? — подкани го Клариса.
Хенри бързо се огледа, сякаш за да се увери, че никой не ги подслушва и след това отиде да седне на канапето до Клариса.
— Не трябва да казваш на никого — опита се да й внуши той с много сериозен глас.
— Да? — подкани го Клариса очаквателно.
— Наистина е много поверително — повтори отново Хенри. — По принцип никой не бива да знае. Но, всъщност, налага се ти да знаеш.