— В какъв смисъл, инспекторе? — попита го сър Раулънд.
— Ами — започна инспекторът, — един или два пъти се наложи да ни дава обяснения за някои неща, както се казва. А веднъж и от Лондон, от Отдела за наркотици, дойдоха тук, за да го разпитват… — Той направи пауза, преди да продължи: — … но не излезе нищо сериозно — просто подозрения от общ характер.
— Да, това е официалната версия — отбеляза сър Раулънд.
Инспекторът се обърна към него.
— Точно така, сър — рече многозначително той. — Официалната версия.
— Докато неофициално… — подкани го сър Раулънд.
Джереми и Хюго и добави:
— Боя се, че не мога да навлизам в подробности — отвърна той и продължи: — Налице беше обаче едно доста любопитно обстоятелство. На бюрото на мистър Селън лежеше едно недовършено писмо, в което той споменаваше, че се сдобил с нещо, което описваше като несравнима рядкост, за което той… — инспекторът направи пауза, за да си спомни сякаш точните думи — за което той можел да гарантира, че не било фалшификат и искал за него четиринадесет хиляди лири.
Сър Раулънд се замисли.
— Четиринадесет хиляди лири — промълви той и продължи на висок глас: — Да, това са наистина много пари. Чудя се какво ли е било? Скъпоценност, предполагам, но думата фалшификат предполага… не зная, картина, може би?
Джереми продължаваше да си похапва от сандвичите, а в това време инспекторът отговори:
— Да, вероятно. В магазина нямаше нищо, което би могло да струва толкова много. Това стана ясно от описа на застрахованите неща. Партньор на мистър Селън беше една жена, която си има свой собствен бизнес в Лондон и която ни писа, заявявайки, че не може да ни окаже никаква помощ или да ни даде някаква информация.
Сър Раулънд бавно поклати глава и предположи:
— Значи може да е бил убит, а предметът, какъвто и да е бил той — откраднат.
— Напълно е възможно, сър — съгласи се инспекторът, — но все пак евентуалният крадец може и да не е успял да го намери.
— Ха, и защо мислите така? — попита сър Раулънд.
— Защото — отговори инспекторът — оттогава на два пъти магазинът е бил разбиван. Разбиван и претърсван.
Клариса изглеждаше озадачена.
— Защо ни казвате всичко това, инспектора — осведоми се тя.
— Защото, мисис Хейлшъм-Браун — започна инспекторът и се обърна към нея, — ми хрумна, че каквото и да е скрил мистър Селън, той може да го е скрил тук, в тази къща, а не в магазина си Мейдстън. Затова ви попитах дали не сте забеляза, ли нещо необичайно.
Вдигайки ръка, сякаш внезапно си е спомнила нещо, Клариса извика развълнувано:
— Точно днес някой звънна по телефона и поиска да говори с мен, а когато взех слушалката този, който ме търсеше, затвори. Това, в известен смисъл, е доста странно, нали? — Тя се обърна към Джереми и добави: — О, да, разбира се. Нали се сещате, онзи човек, който дойде завчера и искаше да купи разни неща… беше едър мъж с костюм на карета. Поиска да купи това бюро.
Инспекторът прекоси стаята и отиде да разгледа бюрото.
— Това тук ли? — попита той.
— Да — отвърна Клариса. — Разбира се, аз му казах, че не е наше, за да го продаваме, но той не ми повярва. Предложи ми огромна сума пари, далеч повече, отколкото струва бюрото.
— Много интересно — гласеше коментарът на инспектора, докато разучаваше бюрото. — Нали знаете, че такива мебели често имат тайни чекмеджета.
— Да, това има — каза Клариса. — Но вътре нямаше нищо особено. Само някакви стари автографи.
Инспекторът изглеждаше заинтригуван.
— Старите автографи могат да бъдат с огромна стойност, доколкото знам — рече той. — Чии бяха те?
— Мога да ви уверя, инспекторе — осведоми го сър Раулънд, — че тези не бяха достатъчно редки, за да струват повече от лира-две.
Вратата откъм преддверието се отвори и в стаята влезе полицаят, носейки малка книжка и чифт ръкавици.
— Да, Джоунс? Какво има? — попита го инспекторът.
— Прегледах колата, сър — отговори Джоунс. — Само чифт ръкавици на мястото на шофьора. Но в страничното джобче намерих талона на колата. — Той подаде книжката на инспектора, а Клариса и Джереми се усмихнаха един на друг, чувайки силния уелски акцент на полицая.
Инспекторът разгледа регистрационния талон.
— Оливър Костело, „Морган Маншънс“ 27, Лондон SW3 — прочете той гласно. После, обръщайки се към Клариса, той рязко попита: — Идвал ли е днес тук мъж на име Костело?