Глава единадесета
Четиримата приятели размениха тайно гузни погледи. Клариса и сър Раулънд изглеждаха така сякаш и двамата искаха да кажат нещо, но Клариса беше тази, която заговори първа:
— Да — призна тя. — Беше тук около… — тя направи пауза и после продължи: — Я да видя… да, към шест и половина.
— Ваш приятел ли е? — попита я инспекторът.
— Не, не бих го нарекла приятел — отвърна Клариса. — Срещали сме се само един-два пъти. — Тя нарочно придоби смутен вид и после колебливо добави: — Малко е… малко е… неудобно, всъщност… — Тя погледна умолително към сър Раулънд, сякаш искаше да прехвърли топката към него.
Този джентълмен бързо се отзова на неизречената й молба:
— Навярно, инспекторе — каза той, — ще е по-добре, ако аз ви обясня това положение на нещата.
— Моля, направете го, сър — отговори късо инспекторът.
— Ами — продължи сър Раулънд — това касае първата мисис Хейлшъм-Браун. Тя и мистър Хейлшъм-Браун се разведоха едва преди година и съвсем наскоро тя се омъжи за Оливър Костело.
— Разбирам — отбеляза инспекторът. — Мистър Костело е идвал днес тук. — Той се извърна към Клариса. — Защо? — попита после той. — Имал ли е предварителна уговорка?
— О, не — бързо отговори тя. — Всъщност, когато Миранда… предишната мисис Хейлшъм-Браун напусна този дом, тя взе със себе си едно-две веща, които не бяха нейни. Случило се така, че Оливър Костело имал път насам и просто се отби да ги върне.
— Какви неща? — веднага попита инспекторът.
Клариса беше готова с отговора си:
— Нищо важно — каза тя с усмивка. После взе от масичката до канапето малката сребърна табакера за цигари и протегна ръка, за да я покаже на инспектора. — Това беше едно от нещата — каза тя. — Принадлежала е на майката на съпруга ми и той я ценеше по сантиментални причини.
Инспекторът погледна замислено Клариса за миг, преди да я попита:
— Колко време остана тук мистър Костело, когато пристигна в шест и половина?
— О, съвсем малко — отговори тя, като върна табакерата на масата. — Каза, че бързал. Някъде около десет минути, мисля, не повече.
— И срещата ви мина съвсем спокойно? — полюбопитства инспекторът.
— О, да — увери го Клариса. — Намирам, че беше много любезно от негова страна да си направи труда да върне тези неща.
Инспекторът помисли за миг, преди да попита:
— Спомена ли къде ще ходи, след като си тръгне оттук?
— Не — отговори Клариса. — Всъщност той излезе оттук — продължи тя и посочи френските прозорци. — Даже моята градинарка, мис Пийки, беше тук и предложи да го изпрати.
— Вашата градинарка. Тя тук ли живее? — осведоми се инспекторът.
— Ами да. Но не в самата къща, а в малката вила.
— Бих искал да поговоря с нея — реши инспекторът и после се обърна към полицая: — Джоунс иди и я доведи!
— С вилата ни свързва и телефон. Да й се обадя ли, инспекторе? — предложи Клариса.
— Ще бъдете ли така добра, мисис Хейлшъм-Браун? — отвърна инспекторът.
— Разбира се. Мисля, че още не си е легнала — каза Клариса и натисна едно копче на телефона, после се усмихна на инспектора, който в отговор се смути. Джереми се засмя на себе си и си взе още един сандвич.
Клариса заговори в слушалката:
— Ало, мис Пийки. Обажда се мисис Хейлшъм-Браун… Чудя се дали не бихте наминали за малко. Случи се нещо много важно… О, да, разбира се, че би било добре. Благодаря.
Тя остави слушалката на мястото й и се обърна към инспектора:
— Мис Пийки точно си миела косата, но ще се облече и ще дойде веднага.
— Благодаря ви — каза инспекторът. — Все пак Костело може да е споменал на нея къде отива.
— Да, наистина, възможно е — съгласи се Клариса.
Инспекторът изглеждаше озадачен.
— Въпросът, който ме занимава — обърна се той към всички в стаята, — е защо колата на мистър Костело е още тук и къде е самият мистър Костело?
Клариса неволно погледна към лавиците с книги и тайника, после отиде до френските прозорци, за да види дали не идва мис Пийки. Джереми улови погледа й, облегна се невинно назад и кръстоса крака, а инспекторът продължи:
— Очевидно тази мис Пийки е последният човек, който го е видял. Казвате, че си е тръгнал през тези врата. Заключихте ли след него?