Джереми скочи на крака и кимна към нишата.
— Не може ли да сторим нещо сега? — попита той.
— Сега няма време — кратко отсече сър Раулънд. — Те ще се върнат всеки момент. Той е на сигурно място там.
Джереми неохотно се съгласи и кимна.
— Трябва да кажа, че Клариса е истинско чудо — отбеляза той. — Окото й не трепва. А инспекторът е изцяло под нейна власт.
На входната врата се позвъни.
— Предполагам, че това е мис Пийки — обяви сър Раулънд. — Уоръндър, ще идеш ли да й отвориш?
Веднага щом Джереми излезе от стаята, Хюго се обърна към сър Раулънд:
— Какво става, Роли? — изсъска Хюго настойчиво. — Какво ви каза Клариса, когато останахте сами?
Сър Раулънд отвори уста да каже нещо, но тъй като чу Джереми и мис Пийки да се поздравяват на прага, направи жест, който означаваше „не сега“.
— Мисля, че ще е по-добре да влезете тук — казваше Джереми на мис Пийки, докато затръшваше входната врата. Миг по-късно градинарката го последва в гостната с вид на човек, който се е облякъл набързо. На главата си беше увила пешкир.
— За какво е всичко това? — осведоми се тя. — Мисис Хейлшъм-Браун звучеше толкова тайнствено по телефона. Да не се е случило нещо?
Сър Раулънд се обърна към нея възможно най-учтиво:
— Съжалявам, че ви обезпокоихме така, мис Пийки — извини се той. — Седнете, моля. — И той й посочи един стол до масичката за бридж.
Тя благодари на Хюго, който й помогна да се настани на стола. После и той се отпусна в едно далеч по-удобно кресло, а в това време сър Раулънд каза на градинарката:
— Всъщност полицията е тук и…
— Полицията? — прекъсна го мис Пийки стреснато. — Да няма кражба?
— Не, не е кражба, ами…
Той спря, защото Клариса, инспекторът и полицаят се върнаха в стаята. Джереми седна на канапето, а сър Раулънд зае позиция зад него.
— Инспекторе, това е мис Пийки — заяви Клариса.
Инспекторът отиде при градинарката. Неговото „Добър вечер, мис Пийки“ беше придружено със скован поклон.
— Добър вечер, инспекторе — отговори мис Пийки. — Точно питах сър Раулънд дали не е станала някоя кражба или нещо такова?
Инспекторът я погледа известно време някак изпитателно и заговори едва след минута-две:
— Получихме много особено телефонно обаждане, което ни доведе тук — каза й той. — И смятаме, че може би вие ще сте в състояние да ни помогнете да си изясним нещата.
Глава дванадесета
Изявлението на инспектора беше посрещнато от мис Пийки с весел смях.
— Това се казва мистерия! Страшно забавно! — извика тя развеселена.
Инспекторът се намръщи.
— Отнася се до мистър Костело — поясни той. — Мистър Оливър Костело от „Морган Маншънс“ 27, Лондон SW3. Според мен това е в района на Челси.
— Никога не съм го чувала — гласеше твърдият отговор на мис Пийки.
— Той е идвал тук тази вечер, за да се види с мисис Хейлшъм-Браун — припомни й инспекторът, — и разбрах, че вие сте го съпроводили през градината.
Мис Пийки се плесна по бедрото.
— А, онзи човек — сети се тя. — Мисис Хейлшъм-Браун наистина спомена името му. — Тя погледна инспектора вече леко заинтригувана. — Да, какво искате да знаете? — попита после.
— Бихме искали да знаем — рече инспекторът, говорейки бавно, като премисляше думите си, — какво точно се е случило и кога за последен път сте го видели?
Мис Пийки помисли за миг, преди да отговори:
— Я да видя сега — рече тя. — Излязохме през Френските прозорци и аз му казах, че ако иска да вземе автобуса, има по-пряк път, а той каза, че не искал, защото бил дошъл с колата си, която оставил до конюшнята.
Тя се усмихна широко на инспектора, сякаш очакваше похвала за сбитото описание на случилото се, но той само замислено произнесе:
— Не е ли доста странно, че си е оставил колата на такова място?
— Точно същото си помислих и аз — съгласи се мис Пийки и тупна инспектора по ръката, докато говореше. Той се сепна някак изненадано, а тя продължи: — Човек би си казал, че ще докара колата до централния вход, нали? Ала хората са толкова странни. Никога не знаеш какво ще направят. — Тя гръмко се разсмя.
— После какво стана? — попита инспекторът.
Мис Пийки сви рамене.
— Ами той отиде до колата си и предполагам, че си е тръгнал — отговори тя.