Той протегна ръце над главата си, сякаш търсеше вдъхновение свише и после отново се обърна към полицая:
— Е, хайде да приключваме с тази работа! — каза инспекторът. — Почваме ги един по един.
Когато полицаят стана прав, инспекторът промени решението си.
— Не, чакай малко. Първо ще поговоря с онова приятелче иконома — реши той.
— Елгин ли?
— Да, Елгин. Повикай го. Имам усещането, че той знае нещо.
— Разбира се, сър — отговори полицаят. Когато излезе от стаята, той видя Елгин да се мотае около гостната. Икономът нерешително се престори, че тръгва да се качва по стълбите, но спря, когато полицаят го повика и влезе в стаята силно притеснен.
Полицаят затвори вратата и зае отново мястото си, за да води бележки, а инспекторът посочи на иконома един от столовете на масичката за бридж. Елгин седна и разпитът започна.
— И така, тази вечер вие тръгнахте на кино — напомни инспекторът на иконома, — но се върнахте обратно. Защо?
— Казах ви, сър — отговори Елгин. — Съпругата ми не се чувстваше добре.
Инспекторът го погледна право в очите.
— Вие пуснахте мистър Костело в къщата, когато той дойде тук тази вечер, нали? — попита той.
— Да, сър.
Инспекторът се отдалечи на известно разстояние от Елгин, но внезапно се върна.
— Защо не ни казахте веднага, че онази кола е на мистър Костело? — попита той.
— Не знаех чия беше колата, сър. Мистър Костело не дойде с кола до входната врата. Дори не знаех, че е дошъл с кола.
— Не ви ли се стори странно? Да остави колата си до конюшните? — подпита го инспекторът.
— Ами, да, сър, предполагам, че имате право — отговори икономът. — Но се надявам, че е имал някаква причина за това.
— Какво искате да кажете? — попита бързо инспекторът.
— Нищо, сър — отвърна Елгин. Той изглеждаше прекалено доволен от себе си. — Съвсем нищо.
— Виждали ли сте преди мистър Костело? — гласът на инспектора прозвуча троснато.
— Никога, сър — увери го Елгин.
Инспекторът зададе следващия си въпрос някак многозначително:
— Не се върнахте тази вечер заради мистър Костело, нали?
— Казах ви, сър — рече Елгин. — Съпругата ми…
— Не искам да слушам повече за съпругата ви! — прекъсна го инспекторът и се отдалечи от него, след което продължи: — Откога работите за мисис Хейлшъм-Браун?
— От шест седмици — гласеше отговорът.
Инспекторът се обърна с лице към Елгин.
— А преди това?
— Аз… бях в малка почивка — смутено отговори икономът.
— В почивка значи? — повтори инспекторът подозрително. Направи пауза и продължи: — Вие знаете, че при създалите се обстоятелства ще се наложи вашите препоръки да бъдат прегледани много внимателно.
Елгин понечи да се изправи.
— Това ли ще е всичко… — започна той, но спря и пак седна. — Аз… аз не бих искал да ви заблуждавам, сър — продължи той. — Нищо нередно няма. Това, което искам да кажа, е, че тъй като оригиналните препоръки са скъсани… а аз не мога да си спомня много добре как бяха написани…
— Значи сам сте си написали препоръките? — прекъсна го инспекторът. — Така излиза, нали?
— Не съм искал да сторя нещо лошо — запротестира Елгин. — Трябваше да се прехранвам…
Инспекторът пак го прекъсна:
— За момента не ме интересуват фалшиви препоръки — каза той на иконома. — Искам да науча какво се е случило тук тази вечер и какво знаете за мистър Костело.
— Никога преди не съм го виждал — настоя Елгин. Поглеждайки към вратата на преддверието, той продължи: — Но имам представа защо е дошъл.
— О, и защо? — поиска да узнае инспекторат.
— Да изнудва — каза Елгин. — Държи я нещо.
— Под „държи я“ — каза инспекторът — приемам, че имате предвид мисис Хейлшъм-Браун?
— Да — продължи нетърпеливо Елгин. — Дойдох да я попитам дали ще иска още нещо и ги чух да си говорят.
— Какво точно чухте?
— Чух я да казва „Но това е изнудване. Няма да го допусна!“ — Докато цитираше Клариса гласът на Елгин прозвуча доста драматично.
— Хм — произнесе инспекторът със съмнение. — Нещо друго?
— Няма — призна Елгин. — Спряха, когато влязох, а когато излязох, заговориха по-тихо.
— Разбирам — отбеляза инспекторът. Той гледаше съсредоточено иконома, очаквайки той да продължи.