— Точно така.
— Тогава това трябва да е бил някой, който е знаел за него — забеляза инспекторът.
— Може да е бил човек, идвал и преди в къщата на Селън — изтъкна сър Раулънд.
— Да, всичко това е много добре, сър — нетърпеливо отговори инспекторът, — но така и не обяснява едно нещо…
— Кое е то? — попита сър Раулънд. Инспекторът твърдо го погледна.
— Мисис Хейлшъм-Браун знаеше, че трупът е вътре. Тя се опита да ни попречи да погледнем там.
Сър Раулънд отвори уста, за да каже нещо, но инспекторът вдигна ръка и продължи:
— Безсмислено е да се опитвате да ме убеждавате в противното. Тя знаеше.
За момент се възцари напрегната тишина. После сър Раулънд каза:
— Инспекторе, ще ми позволите ли да поговоря с повереницата си?
— Само в мое присъствие — гласеше незабавният отговор.
— Съгласен.
Инспекторът кимна.
— Джоунс!
Знаейки за какво се обръщат към него, полицаят излезе от стаята.
— Всички ние сме в ръцете ви, инспекторе — каза сър Раулънд на инспектора. — Ще ви помоля да проявите максимално снизхождение.
— Единствената ми грижа е да стигна до истината, сър, и да разбера кой е убил Оливър Костело — отговори инспекторът.
Глава седемнадесета
Полицаят се върна в стаята и задържа вратата на Клариса.
— Влезте, моля, мисис Хейлшъм-Браун! — извика инспекторът. Когато Клариса влезе, сър Раулънд отиде при нея и й рече с подчертана сериозност:
— Клариса, скъпа — каза той, — направете каквото ще ви помоля. Искам да кажете на инспектора истината.
— Истината? — повтори Клариса със съмнение в гласа.
— Истината — пак каза сър Раулънд, наблягайки на думите си. — Това е единственото, което може да се направи. Говоря сериозно. Съвсем сериозно. — За момент той я изгледа втренчено и наистина сериозно, след което излезе от стаята. Полицаят затвори вратата след него и се върна на мястото си, за да си води бележки.
— Седнете, моля, мисис Хейлшъм-Браун — покани я инспекторът и този път й посочи канапето.
Клариса му се усмихна, но в отговор получи строг поглед. Тя отиде бавно до канапето, седна и почака малко, преди да заговори. После каза:
— Съжалявам. Ужасно съжалявам, че ви нагодих всички онези лъжи. Не исках да става така. — Тя наистина изглеждаше тъжна, когато продължи: — Човек понякога просто се забърква в разни неща, ако разбирате какво искам да кажа.
— Не бих казал, че разбирам — студено отвърна инспекторът. — Сега, ако обичате, да чуя фактите.
— Е, добре, всичко всъщност е съвсем просто — заобяснява тя и започна да отмята с пръсти, докато говореше. — Първо, Оливър Костело си тръгна. После Хенри се прибра у дома. След това го изпратих до колата. И сетне се върнах тук със сандвичите.
— Сандвичи ли? — попита инспекторът.
— Да. Съпругът ми, видите ли, ще доведе у дома един много важен чуждестранен посетител.
Инспекторът изглеждаше заинтригуван.
— О, и кой е този посетител?
— Мистър Джоунс — каза Клариса.
— Моля? — попита инспекторът и погледна към полицая.
— Мистър Джоунс. Това не е истинското име, но се налага да го наричаме така. Всичко е строго секретно — продължи тя. — Докато разговарят, ще похапват сандвичи, а аз щях да ям мус в учебната стая.
Инспекторът изглеждаше озадачен.
— Мус в… да, разбирам — промърмори той напълно объркан.
— Сложих сандвичите там — каза Клариса и посочи към табуретката — и след това започнах да разтребвам и точно отивах да върна една книга на лавиците и… тогава… и тогава на практика паднах отгоре му.
— Паднали сте върху трупа? — попита инспекторът.
— Да, той лежеше там, зад канапето. Погледнах да видя дали е… дали е мъртъв и се оказа точно така. Познах го, че е Оливър Костело, но не знаех какво да правя. Накрая позвъних в клуба за голф и помолих сър Раулънд, мистър Бърч и Джереми Уоръндър да се приберат веднага.
Инспекторът се облегна на канапето и студено попита:
— Не ви ли хрумна да позвъните в полицията?
— Е, да, хрумна ми — отговори Клариса, — но… тогава… е… — Тя пак му се усмихна. — Добре де, така и не позвъних.
— Не сте позвънили — промърмори сякаш на себе си инспекторът. Той се отдалечи, погледна полицая, вдигна безсилно ръце и пак се обърна към Клариса с въпроса: — Защо не позвънихте в полицията?