Глава осемнадесета
Клариса помълча миг-два. После, гледайки инспектора право в очите, започна да говори:
— Всичко стана така, както вече ви обясних. Казах довиждане на Оливър Костело и той си тръгна, придружаван от мис Пийки. Нямах никаква представа, че ще се връща отново и все още не мога да проумея защо го е направил.
Тя млъкна, очевидно опитвайки се да си спомни какво се беше случило след това.
— А, да — продължи после. — Тогава съпругът ми се прибра у дома и ми каза, че му се налагало пак да излезе веднага. Той замина с колата, а аз точно затворих входната врата, заключих и пуснах веригата, когато изведнъж ми стана някак нервно.
— Нервно? — попита инспекторът с озадачен вид. — Защо?
— Ами обикновено не съм от притеснителните — каза тя прочувствено, — но тогава ми хрумна, че до този момент не бях оставала нощем сама в къщата.
Клариса направи пауза.
— Да, продължете — насърчи я инспекторът.
— Казах си да не се правя на глупачка. После си казах още: „Нали имаш телефон под ръка? Винаги можеш да позвъниш за помощ“. Сетне си рекох: „Крадците не идват по това време на вечерта. Те идват посред нощ“. Но въпреки това ми се стори, че някъде се затвори врата, а също сякаш дочух стъпки в спалнята. Затова си помислих, че ще е най-добре да се заловя за нещо.
Тя отново направи пауза и инспекторът пак я подкани:
— Да?
— Отидох в кухнята — каза Клариса — и направих сандвичи за Хенри и мистър Джоунс, когато пристигнат. Наредих ги в една чиния и ги увих във влажна салфетка, за да се запазят свежи и точно прекосявах преддверието, за да ги оставя тук, когато… — тя нарочно направи пауза, — когато наистина чух нещо.
— Къде? — попита инспекторът.
— В тази стая — каза тя. — И знаех, че този път не си въобразявам. Чух, че някой отваря и затваря чекмеджета и после изведнъж се сетих, че френските прозорци не бяха заключени. Ние никога не ги заключваме. Значи някой беше влязъл през тях.
Тя отново направи пауза.
— Продължете, мисис Хейлшъм-Браун — невъзмутимо каза инспекторът.
Клариса направи безпомощен жест.
— Не знаех какво да правя. Бях като вцепенена. Тогава си помислих: „Ами ако просто се правя на глупачка? Ако Хенри се е върнал за нещо… или пък дори сър Раулънд, или някой от другите? Каква ли глупачка щях да изляза, ако са те, а аз се кача по стълбите и позвъня на полицията от деривата.“ Затова си съставих план.
Тя пак направи пауза, а този път инспекторът прояви вече леко нетърпение, когато каза:
— Да?
— Отидох до закачалката в преддверието — бавно каза Клариса — и взех най-тежкия бастун, който успях да намеря. После влязох в библиотеката. Не запалих лампите и пипнешком стигнах до тайника. Отворих го съвсем леко и се шмугнах вътре. Мислех тихичко да открехна вратата, водеща дотук и да видя кой е в стаята. — Тя посочи тайната врата. — Ако не знаеш за нея, въобще няма и да ти хрумне, че я има.
— Да — съгласи се инспекторът. — Наистина няма.
Сега Клариса като че ли се забавляваше да играе ролята на разказвач.
— Натиснах леко дръжката — продължи тя — и подпъхнах пръсти, за да открехна вратата, която взе, че се отвори рязко и се удари в един стол. Човекът, който стоеше до бюрото, се изправи. Видях, че държи в ръка някакъв блестящ, лъскав предмет. Помислих, че е револвер. Бях ужасена. Реших, че ще стреля по мен. Затова го ударих с бастуна с всички сили и той падна.
Клариса бавно се преви на две и се облегна върху масата, като закри лице с ръце.
— Може ли… може ли да ми дадете малко бренди, моля ви? — помоли тя инспекторът.
— Да, разбира се — инспекторът скочи на крака. — Джоунс! — извика той. Полицаят сипа бренди в една стъклена чаша и го подаде на инспектора. Клариса беше вдигнала глава, но след това отново бързо закри лице с ръце, а после се пресегна, за да вземе брендито, което инспекторът й подаде. Отпи, закашля се и върна чашата. Полицаят Джоунс я сложи обратно на масата и пак седна, за да си води бележки.
Инспекторът погледна Клариса.
— В състояние ли сте да продължите, мисис Хейлшъм-Браун? — попита той със съчувствие.
— Да — каза Клариса и бързо го погледна. — Много сте любезен. — Тя си пое дъх и продължи своя разказ: — Човекът просто си лежеше ей там, без да помръдва. Запалих лампата и видях, че това е Оливър Костело. Мъртъв. Бях ужасена. Просто не можех… не можех да го проумея. — Тя махна към бюрото. — Не можех да разбера какво правеше той до бюрото, тършувайки из него. Всичко приличаше на някакъв противен кошмар. Бях толкова ужасена, че позвъних веднага до клуба за голф. Исках моят настойник да бъде до мен. Те дойдоха всички заедно. Помолих ги да ми помогнат и да отнесат трупа… някъде.