Инспекторът я изгледа втренчено.
— Но защо? — попита той.
Клариса отмести поглед от него.
— Защото съм страхливка — каза тя. — Една жалка страхливка. Бях ужасена, че това ще се разчуе, че ще трябва да се изправя пред съда. А също така това щеше да се отрази много лошо на съпруга ми и кариерата му. — Тя пак се обърна към инспектора. — Ако това наистина беше просто кражба с взлом, можеше и да ми се размине, но тук ставаше дума за човек, когото познавам, човек, оженил се за първата жена на Хенри… О, просто съзнавах, че няма да ми се размине.
— А може би и защото — предположи инспекторът, — мъртвият малко преди това се е опитал да ви изнудва.
— Да ме изнудва? О, това са глупости — отговори Клариса решително. — Направо е нелепо. Няма за какво да бъда изнудвана.
— Вашият иконом Елгин подочул да се споменава нещо за изнудване — рече й инспекторът.
— Не мисля, че е чул подобно нещо — отговори Клариса. — Просто не е имало как да чуе. Ако питате мен, той просто си измисля.
— Хайде пък и вие, мисис Хейлшъм-Браун — настоя инспекторът, — сериозно ли говорите, че думата „изнудване“ не е била спомената? Защо му е на вашия иконом да си измисля?
— Кълна се, че никой не е споменавал за изнудване — извика Клариса и удари по масата с ръка. — Уверявам ви… — Ръката й замръзна във въздуха и тя изведнъж се разсмя. — Ох, че глупаво! Разбира се. Точно така.
— Спомнихте ли си? — попита спокойно инспекторът.
— Всъщност не беше нищо особено — увери го Клариса. — Оливър говореше, че наемите на мебелираните къщи били абсурдно високи, а аз му казах, че ние сме изкарали страхотен късмет, защото плащаме едва четири гвинеи седмично за тази къща. И той каза: „Не мога да повярвам, Клариса. Как го постигате? Навярно с изнудване“. Тогава аз се разсмях и му рекох: „Точно така — с изнудване“. — Клариса и сега се разсмя, очевидно припомняйки си тази размяна на реплики. — Просто глупав, шеговит начин на изразяване. Ха, съвсем го бях забравила.
— Съжалявам, мисис Хейлшъм-Браун — рече инспекторът, — но просто не мога да ви повярвам.
Клариса изглеждаше изумена.
— Не можете да повярвате на кое?
— Че плащате само четири гвинеи седмично за тази къща, при това мебелирана.
— Честна дума! Вие наистина сте най-недоверчивият човек, когото познавам — каза Клариса, и отиде до бюрото. — Май не вярвате на нищо от това, което ви разказах днес. Повечето неща не мога да ги докажа, но това поне мога. Ето този път ще ви дам да се разберете!
Тя отвори едно от чекмеджетата и порови из някакви книжа.
— Вижте! — извика тя. — Не, не е това. А! Ето го! — Тя извади някакъв документ от чекмеджето и го показа на инспектора. — Това е договорът за наема на тази къща с мебелировката. Изготвен е от една адвокатска фирма, която се явява изпълнител на завещанието… и ето — четири гвинеи на седмица.
Инспекторът изглеждаше силно изненадан.
— Я, да му се не види! Странно! Наистина е странно! А аз си мислех, че струва много повече.
Клариса го дари с една очарователна усмивка.
— Не мислите ли, инспекторе, че трябва да поискате извинение? — предложи тя.
Инспекторът на свой ред също се направи на галантен, когато отговори:
— Наистина се извинявам, мисис Хейлшъм-Браун — рече той, — но все пак е извънредно странно, нали разбирате.
— Защо? Какво искате да кажете? — попита Клариса докато прибираше документа в чекмеджето.
— Ами веднъж — започна инспекторът — една дама и един джентълмен бяха дошли в този край с препоръка да разгледат къщата. Случи се така, че дамата загубила една своя много ценна брошка някъде в този район. Отби се в полицейското управление да даде описанието й и случайно спомена за тази къща. Каза, че собствениците искали абсурдно висока цена. Тя смяташе, че осемнадесет гвинеи седмично за къща в провинцията, отдалечена на километри от другите, било направо нелепо. И аз си помислих същото.
— Да, това е странно, много странно — съгласи се Клариса и му се усмихна приятелски. — Сега разбирам вашето недоверие. Но може би вече ще повярвате и на другите неща, които казах.