– Не.
– И аз изгубих дете, Ана. А децата изгубиха братче. Имаме нужда от теб. Ние...
Тя чу как Дан се мъчи да намери думи. Но в нейната глава имаше място само за една дума. Една-единствена дума, която изпълваше празнотата. Ана извърна поглед.
– Не.
След малко чу Дан да излиза от стаята. Тогава се обърна и отново се загледа през прозореца.
Притесняваше се, че той изглежда толкова отнесен.
– Сам, любов моя – прошепна тя, докато го люлееше в ръцете си и галеше косата му.
Той все още не беше продумал. Хрумна й, че може би трябва да го заведе на лекар, но бързо прогони тази мисъл. В момента не искаше да допусне друг човек в техния свят. Достатъчно беше Сам да бъде оставен на спокойствие и скоро щеше да дойде на себе си.
– Искаш ли да полегнеш и да дремнеш?
Сам не отговори, но Ани го отнесе до леглото му и го зави. После направи кана кафе, наля си една чаша, прибави мляко и отиде да седне на кея. И днес беше красив ден и тя се наслаждаваше на слънцето, което топлеше лицето й. Фредрик обичаше слънцето, направо го обожаваше. Постоянно се оплакваше колко е студено в Швеция, колко рядко грее слънце.
Откъде пък се сети за него? Беше изтикала тези мисли далеч от съзнанието си. В живота им вече нямаше място за Фредрик с неговите постоянни изисквания, с потребността му да контролира всичко и всички. Най-вече нея и Сам.
Тук на острова нямаше следи от него. Грошер беше неин, Фредрик никога не го бе посещавал. Нямаше желание. Малкото пъти, когато го бе питала, той отговаряше: „Как ли пък няма да се забия на някаква шибана скала“. Това радваше Ани. Островът не беше омърсен от присъствието на Фредрик. Грошер беше чист и принадлежеше единствено на нея и на Сам.
Тя стисна здраво чашата кафе. Годините се бяха изнизали толкова бързо. Времето изтичаше и накрая тя се оказа без изход, без възможност да избяга. Нямаше никого освен Фредрик и Сам. Къде би могла да отиде?
Но сега най-после бяха свободни. Ани усети соления морски бриз в лицето си. Справиха се. Двамата със Сам. Щом той се възстановеше, щяха да заживеят свой собствен живот.
Ани се беше прибрала. След вечерята с родителите си, той мисли за нея цяла вечер. Ани с дългата светла коса и луничките по носа и ръцете. Ани, която ухаеше на море и лято. След толкова много години той все още усещаше топлината й в прегръдките си. Истина беше това, което казваха хората. Човек никога не забравя първата си любов. Трите лета на острова можеха да бъдат описани единствено като вълшебни. Той я посещаваше толкова често, колкото можеше, и Грошер беше тяхното място.
Но тя понякога го плашеше. Звънкият й смях секваше по средата и Ани сякаш потъваше в мрак, където той не можеше да я достигне. Тя никога не успяваше да опише с думи чувствата, които я обземаха, и след време той се научи да я оставя на мира, когато се случеше нещо такова.
През последното лято мракът идваше все по-често и тя постепенно се отдалечи от него. Дойде август месец и Ани трябваше да се върне в Стокхолм. Докато й махаше за сбогом на гарата, той знаеше, че краят е дошъл. Оттогава не се бяха чували. На следващата година родителите й починаха почти по едно и също време и той опита да й се обади, но му отговори телефонният секретар. Тя така и не му позвъни. Къщата на острова стоеше празна. Знаеше, че мама и татко ходят там от време на време да я наглеждат и че Ани им праща пари за поддръжката. Но самата тя никога не се върна и с времето спомените избледняха.
Но ето че сега беше тук. Мате седеше зад бюрото си и гледаше във въздуха. Подозренията му относно „Бадис“ се бяха засилили и имаше въпроси, с които трябваше да се захване. Но Ани постоянно нахлуваше в мислите му. Щом следобедното слънце започна да се спуска над сградата на общината, той събра всички документи, разпилени върху бюрото му. Трябваше да се срещне с Ани. Мате стана и излезе от офиса си с решителна походка. Спря да размени няколко думи с Ерлинг, преди да продължи към колата си. Ръката му трепереше, когато пъхна ключа в стартера и го завъртя.
– Колко рано се прибираш, скъпи!
Вивиан се приближи до него и го целуна леко по бузата. Той не се сдържа и я улови, като я хвана през талията й и я придърпа към себе си.
– Ей, успокой се. Запази си енергията за после – каза тя и сложи ръка на гърдите му, за да го спре.
– Сигурна ли си? Напоследък вечер съм толкова изморен.
Ерлинг повторно я придърпа към себе си. За негово огромно разочарование Вивиан отново се изплъзна и тръгна към кабинета си.