– Ще трябва да потърпиш. Имам толкова неща за вършене, че в момента чисто и просто не мога да се отпусна. А знаеш как е, когато не съм отпусната.
– Да, добре.
Ерлинг я погледна унило. Разбира се, можеха да почакат и до после, но от повече от седмица той всяка вечер заспиваше на дивана. Всяка сутрин се будеше с възглавница, напъхана под главата, и увит в одеяло, с което Вивиан грижовно го беше завила. Не разбираше защо става така. Сигурно се дължеше на преумора. Трябваше по-често да упълномощава други хора да действат вместо него.
– Все пак донесох малко вкусотии – викна той.
– Колко си мил. Какво си взел?
– Скариди от братята Олсон4 и бутилка хубаво шабли.
4 Единствените ловци на скариди в Швеция, които имат сертификат за екомаркировката КРАВ. – Б. пр.
– Добре звучи. Ще приключа към осем, ако приготвиш вечерята дотогава, би било прекрасно.
– Разбира се, скъпа – измърмори Ерлинг.
Той вдигна торбите и ги занесе в кухнята. Трябваше да признае, че се чувства малко странно. Когато беше женен за Вивека, тя се грижеше за домакинската работа. Но откакто се нанесе, Вивиан някак успя да прехвърли тази отговорност на него. Ерлинг и представа си нямаше как стана това.
Въздъхна тежко и започна да прибира хранителните продукти в хладилника. После се замисли за съблазните на вечерта и се поразведри. Щеше да се погрижи тя да се отпусне. Командировката в кухнята си струваше труда.
Ерика дишаше тежко, докато крачеше по улиците на Фелбака. Бременността и цезаровото сечение не се бяха отразили добре нито на теглото, нито на кондицията й. Но в момента тези неща й се струваха абсолютно маловажни. И двамата й синове бяха живи и здрави. Оцеляха от катастрофата и всяка сутрин към седем и половина, когато започнеха да пищят, Ерика изпитваше такава поразителна благодарност, че очите й се насълзяваха.
Ана бе сполетяна от коренно противоположното и за първи път Ерика не знаеше как да се държи със сестра си. Отношенията им невинаги бяха прости, но още откакто бяха малки, Ерика се грижеше за Ана, лекуваше раните й и бършеше сълзите й. Този път беше различно. Раната не беше просто одраскване, а дълбока дупка в душата. Ерика имаше чувството, че стои и гледа, докато живителната сила изтича от тялото на сестра й. Как можеше да й помогне? Синът на Ана умря, а колкото и да се опитваше, Ерика не можеше да скрие радостта си от това, че собствените й деца са живи. След злополуката Ана дори не можеше да я погледне. Ерика често ходеше в болницата и седеше до леглото й, но Ана нито веднъж не срещна погледа й.
Откакто Ана се прибра, Ерика не можеше да се накани да я посети. Само звънна на Дан няколко пъти, а той звучеше обезсърчен и съкрушен. Не можеше да отлага повече, затова бе помолила Кристина да дойде да гледа близнаците и Мая за известно време. Ана й беше сестра. Ерика носеше отговорност.
Усещаше ръката си натежала, когато почука. Отвътре се чуваше детска глъчка и след малко Ема дойде и отвори.
– Лельо Ерика! – викна тя щастливо. – Къде са бебетата?
– Вкъщи с Мая и с баба им.
Ерика погали Ема по бузата. Приликата с майка й, когато Ана беше на нейните години, бе невероятна.
– Мама е тъжна – каза Ема и погледна нагоре към Ерика. – Само спи и спи и татко казва, че това е, защото е тъжна. Тъжна е, защото бебето в корема й реши да отлети на небето, вместо да живее с нас. Разбирам бебето, защото Адриан е много палав, а Лисен се закача през цялото време. Но аз щях да съм много мила с бебето. Наистина щях. Много мила.
– Знам, миличка. Но представи си колко му е забавно на бебето да подскача из облаците там горе.
– Като да скачаш върху цял куп батути? – попита Ема и грейна.
– Да, точно така, цял куп батути.
– Ох, и аз искам да имам цял куп батути – каза Ема. – Ние имаме само един съвсем малък в двора. На него може да подскача само един човек и Лисен винаги иска да е първа и после така и не идва моят ред.
Тя се обърна и тръгна, мърморейки, към всекидневната. Едва сега Ерика осъзна какво бе казала Ема. Бе нарекла Дан татко. Ерика се усмихна. Това всъщност не я учудваше, защото Дан обичаше децата на Ана и те още от самото начало отговаряха на любовта му. Общото им дете щеше още повече да сплоти семейството. Ерика преглътна и последва Ема. Във всекидневната все едно бе паднала бомба.
– Извинявай за бъркотията – каза Дан смутено. – Не смогвам. Имам чувството, че денонощието няма достатъчно часове.
– Разбирам те напълно. Трябва да видиш какво е при нас.
Ерика се задържа на вратата на всекидневната и погледна към горния етаж.