Ани седеше на стълбите, огряна от вечерното слънце, когато видя да се приближава лодка. Сам вече беше заспал, така че тя се изправи бавно и тръгна надолу към кея.
– Може ли да акостирам?
Гласът звучеше много познато, но все пак бе променен. Личеше си, че е поживял, откакто се бяха видели за последно. Първоначално й се прииска да извика: Не, недей да слизаш на сушата! Тук вече не си си у дома. Но вместо това хвана въжето, което той й хвърли, и по навик направи кръстовиден възел, с който да закотви лодката. И ето че Мате стоеше на кея. Ани бе забравила колко е висок. Тя самата беше висока колкото повечето мъже, но когато застанеше до Мате, можеше да облегне глава на гърдите му. Фредрик беше няколко сантиметра по-нисък от нея и това бе едно от нещата, които го дразнеха. Ани никога не носеше обувки с токчета, когато излизаха заедно.
Сега не мисли за Фредрик. Не мисли за...
Озова се в прегръдките на Мате. Не знаеше какво стана едно време, кой предприе стъпката, която ги раздели. Но ето че сега изведнъж се оказаха тук и пуловерът му бодеше бузата й. Ръцете му, обвити около нея, я караха да се чувства в безопасност. Тя вдиша познатата миризма, която не бе усещала толкова много години. Миризмата на Мате.
– Здравей.
Той я прегърна още по-силно, като че се опитваше да я задържи да не падне, а такава опасност наистина съществуваше. Ани искаше да остане в прегръдките му завинаги. Усещаше всичко, което бе имала толкова отдавна, но което беше изчезнало във водовъртеж от мрак и отчаяние. Накрая ръцете му се отпуснаха и той я задържа пред себе си, оглеждайки внимателно лицето й, сякаш го виждаше за пръв път.
– Все същата си – каза той.
Но Ани видя в очите му, че това не е вярно. Не беше все същата, вече бе друг човек. Промяната беше изписана на лицето й, гравирана в бръчките около устата и очите й. Ани знаеше, че и той го вижда. Обичаше го, задето все пак се преструва. Винаги бе умеел да се преструва, че лошото ще изчезне, ако човек просто затвори очи и ги стиска достатъчно силно.
– Ела – каза тя и му подаде ръка.
Мате я хвана и двамата тръгнаха нагоре към къщата.
– Островът изглежда като едно време.
Вятърът подхвана думите му и ги разнесе над скалите.
– Да, нищо не се е променило.
Искаше й се да каже повече, но той влезе вътре. Трябваше да се наведе, докато минаваше през вратата. После моментът отмина. С Мате винаги бе така. Ани си спомняше думите, които бе таила в себе си, макар да искаше да стигнат до него. Но те все не идваха и тя онемяваше. Това натъжаваше Мате, Ани го знаеше. Натъжаваше го, че когато падне мракът, тя го държи настрана.
Сега също не бе способна да го допусне до себе си, но все пак можеше да го остави да поседи с нея в къщата. Поне за кратко. Имаше нужда от топлината му. Толкова дълго бе мръзнала.
– Искаш ли чай?
Без да чака отговор, извади едно канче. Трябваше да се занимава с нещо, за да не си личи, че трепери.
– Да, с удоволствие, благодаря. Къде е малкият? На колко години е?
Ани го погледна въпросително.
– Мама и татко ме държат в течение – каза той с усмивка.
– На пет е. И вече спи.
– Аха.
Мате прозвуча разочарован, което стопли сърцето й. Беше важно, че се интересува от сина й. Често се бе чудила какво ли щеше да бъде, ако Сам бе син на Мате, не на Фредрик. Но тогава нямаше да бъде същият Сам, а съвсем друго дете. А това не можеше да си го представи.
Радваше се, че Сам спи. Не искаше Мате да го види такъв. Но веднага щом се оправеше, тя щеше да запознае Мате с малкото си момче, чиито кафяви очи бяха пълни с желание за пакости. Само да се върнеше това желание и тримата можеха да излязат заедно. Ани вече очакваше този момент с нетърпение.
Известно време седяха мълчаливо, отпивайки от горещия чай. Странно беше да стоят един до друг като непознати. Бяха оставили времето да ги отчужди. Накрая заговориха. Чувстваха се неловко, защото вече бяха други хора. Но постепенно откриха стария си ритъм, онази интонация, която беше само тяхна, и успяха да преодолеят всичките години, които ги разделяха.
Когато хвана ръката му и го поведе към горния етаж, Ани имаше чувството, че всичко е така, както трябва да бъде. По-късно заспа в прегръдките на Мате, усещайки дъха му в ухото си. Отвън се чуваше как морето се разбива в скалите.
Вивиан зави Ерлинг с одеяло. Приспивателното го беше повалило както обикновено. Той започваше да се чуди защо всяка вечер заспива на дивана и тя знаеше, че трябва да внимава. Но повече не можеше да се насилва да ляга до него и да усеща тялото му до своето. Просто не можеше.