– Къщата още ли беше цяла, когато се прибра снощи?
Конрад погледна Петра през малките си, кръгли очила.
– Да – каза тя, но като че ли не чу какво точно я питат.
Беше изцяло съсредоточена в нещо на монитора. След малко избута стола си назад и се обърна към Конрад.
– Намерих нещо в регистъра. Съпругата на Вестер притежава имот в Бохуслен, в архипелага до... – тя се наведе напред и се зачете. – ...Фелбака.
– Хубаво място. Бил съм там на почивка няколко лета.
Петра погледна изненадано Конрад. По някаква причина никога не си бе представяла, че той прави нещо по време на отпуските си. Трябваше да прехапе език, за да не го попита с кого е ходил на почивка. Вместо това попита:
– Къде се намира? Изглежда, че Ани Вестер притежава целия остров. Грошер.
– Между Удевала и Стрьомстад – отвърна Конрад.
В момента преглеждаше обажданията на Фредрик Вестер. Входящи и изходящи. Беше досадна работа, но трябваше да се свърши, а телефонните разговори често бяха златна мина за полицейските разследвания. Въпреки това се съмняваше, че сега ще открият нещо. Тези типове бяха твърде обиграни, за да оставят следи след себе си. Вероятно използваха предплатени карти, които изхвърляха веднага, щом приключат с някоя незаконна сделка. Но все пак никога не се знае, а търпението беше най-отявленото качество на Конрад. Ако имаше нещо важно в наглед безкрайния списък с разговори, той щеше да го намери.
– Още не съм успяла да открия мобилния й номер, така че може би ще е по-лесно да се свържа с полицията там. Ако има такава. Районът не е особено централен. Може би най-близкото управление е в Гьотеборг?
– Танумсхеде – каза Конрад, продължавайки да сравнява телефонните номера с тези в полицейския регистър. – Управлението в Танумсхеде отговаря за района.
– Танумсхеде? Защо ми звучи познато?
– Вечерните вестници раздухаха някакво убийство там миналата седмица.
Конрад свали очилата си и разтърка нос с палеца и показалеца си. Очите винаги го заболяваха, щом се загледаше по-продължително в ситно изписаните списъци.
– А, да. Вярно, че не само в големия град се случват такива ужаси.
– Да, всъщност извън Стокхолм има цял свят. Разбирам, че може да ти звучи странно, но наистина е така – каза Конрад.
Знаеше, че Петра е родена и израснала в центъра на Стокхолм и рядко е пътувала пӝ на север от Упсала или пӝ на юг от Сьодертеле.
– Ами ти? Откъде си тогава? – попита Петра саркастично.
Осъзнаваше колко е странно да задава този въпрос на човек, с когото е работила петнайсет години. Но просто не беше ставало дума за това.
– Гнушьо – отговори Конрад, без да отделя поглед от списъците си.
Петра го зяпна.
– В Смоланд? Ама ти нямаш никакъв диалект.
Конрад вдигна рамене и Петра отвори уста, за да продължи да го разпитва, но се спря. Беше разбрала откъде е Конрад, както и къде ходи на почивка, а тази информация беше предостатъчна за един ден.
– Гнушьо – повтори тя озадачено, след което вдигна слушалката. – Ще се обадя на колегите в Танумсхеде.
Конрад кимна. Беше потънал дълбоко в света на цифрите.
– Изглеждаш изморен, скъпи.
Ерика целуна Патрик по устата. Беше хванала по едно бебе във всяка ръка и целуна и тях по главичките.
– Да, малко съм отпаднал, но ти как си? – попита той с гузно изражение.
– Всъщност съвсем добре.
Самата тя се изненада колко искрено прозвуча, но си беше така. Всичко бе минало добре. Мая беше на детска градина, а близнаците тъкмо се бяха нахранили и сега изглеждаха сити и щастливи.
– Струваше ли си дългото пътуване? Как изкарахте при Йоран и Мерта? – попита тя, докато оставяше близнаците върху едно одеяло. – Има кафе.
– Благодаря, няма да откажа – каза Патрик и тръгна след нея към кухнята. – Мога да остана само за малко, после трябва да тръгвам към управлението.
– Седни за няколко минути да си починеш – каза Ерика и кажи-речи го бутна върху един от кухненските столове.
Остави пред него чаша кафе и той с благодарност отпи голяма глътка.
– Виж, изпекох и кифли.
Ерика сложи голям поднос с все още топли кифли на масата.
– Ти да видиш. От теб все пак може и да излезе домакиня – каза Патрик, но след мрачен поглед от страна на съпругата си осъзна, че шегата му не е оценена.
– Сега разказвай – каза тя и се присъедини към него на масата.
Патрик предаде по-общо събитията, които се бяха разиграли в Гьотеборг. В гласа му се долавяше известно отчаяние.