– А Йоран и Мерта са добре. Смятат да ни дойдат на гости някои уикенд, ако смогнем.
Ерика грейна.
– Би било чудесно! Ще се обадя на Йоран следобед и ще уточним датата – каза тя, но после придоби сериозен вид. – Сетих се нещо. Никой не е казал на Ани какво се е случило с Гунар, нали?
Патрик я погледна и осъзна, че тя има право.
– Не, не мисля. Освен ако не се е чула със Сигне.
– Сигне още е в болницата. Изглежда, изобщо не е на себе си.
Патрик кимна.
– Ще се обадя на Ани веднага щом ми се удаде възможност.
– Добре.
Ерика се усмихна и се изправи. Премести малко чашата с кафе, след което възседна Патрик. Прокара пръсти през косата му и го целуна нежно по устата.
– Липсваше ми...
– Мм, и ти ми липсваше – каза той и я прегърна през кръста.
От всекидневната се чуваше доволното гукане на близнаците. Патрик видя добре познато пламъче в очите на Ерика.
– Милата ми съпруга има ли желание да дойде с мен на горния етаж за малко?
– Да, благодаря, добри ми господине, ще се радвам.
– Добре тогава, какво чакаме?
Патрик се изправи рязко и Ерика едва не падна от скута му. Той я хвана за ръката и я поведе към стълбите. Но в мига, в който стъпиха на първото стъпало, мобилният му телефон иззвъня. Патрик понечи да продължи нагоре, но Ерика се запъна.
– Скъпи, трябва да вдигнеш. Може да се обаждат от управлението.
– Могат да почакат – каза той. – Повярвай ми, няма да се бавим много.
Той отново я дръпна за ръката, но без успех.
– Не знам дали това е аргумент в твоя полза – усмихна се тя. – А и трябва да вдигнеш, знаеш го.
Патрик въздъхна. Ерика беше права, колкото и да не му се искаше.
– Някой друг път? – каза той и тръгна към антрето, където телефонът звънеше в джоба на якето му.
– С удоволствие – отговори Ерика и направи реверанс.
Патрик вдигна телефона засмян. Наистина обичаше шантавата си съпруга.
Мелберг беше притеснен. Имаше чувството, че целият му живот зависи от решаването на този проблем. Рита беше излязла на разходка с Лео, а момичетата бяха на работа. Самият той се бе измъкнал за малко от управлението и гледаше спорт у дома. Но за пръв път в живота си не можеше да се съсредоточи в телевизора и вместо това закрачи напред-назад, докато мислите хвърчаха из главата му.
Внезапно спря. Можеше да оправи нещата, и още как. Решението беше точно под носа му. Изхвърча през входната врата, надолу по стълбите и право в офиса на първия етаж. Алвар Нилсон седеше зад бюрото си.
– О, Мелберг, здрасти!
– Здрасти.
Мелберг го поздрави с най-широката си усмивка.
– Какво ще кажеш? Ще ми правиш ли компания?
Алвар отвори най-горното чекмедже на бюрото и извади бутилка уиски. Мелберг проведе кратка вътрешна борба, но тя завърши както обикновено.
– Да, какво пък – каза той и седна.
Алвар му подаде чаша.
– Имам малък проблем.
Мелберг завъртя чашата уиски в ръка, наслаждавайки се на гледката, преди да отпие.
– Мога ли да ти помогна с нещо?
– На момичетата им щукна, че искат да се преместят в собствен апартамент.
Алвар изглеждаше развеселен. „Момичетата“ всъщност бяха малко над трийсетгодишни.
– Да, обикновено така става.
Той се облегна назад и сключи ръце на тила си.
– Работата е там, че не искаме да изчезнат някъде твърде далеч.
– Разбирам. Но в момента е трудно да се намерят апартаменти в Танумсхеде.
– Тъкмо затова си мислех, че ще можеш да ми помогнеш.
Мелберг се наведе напред и впери поглед в Алвар.
– Аз? Знаеш какво е положението тук. Всички апартаменти са заети. Не мога да ти предложа дори стая с бокс.
– Имаш тристаен апартамент на етажа под нашия.
Алвар го погледна озадачено.
– Единственият тристаен апартамент на този етаж е... – започна той, но млъкна, след което поклати глава. – За нищо на света. Не, не става. Бенте никога няма да се съгласи.
Алвар източи врат и погледна притеснено към съседната стая, където работеше норвежката му секретарка и любовница.
– Проблемът не е мой. Но може да стане твой – каза Мелберг, снишавайки глас. – Не мисля, че Шещин ще се радва да научи как... си се уредил.
Алвар го зяпна и за секунда Мелберг се разтревожи. Ако не беше преценил нещата правилно, Алвар щеше да го изхвърли от офиса с главата напред. Затаи дъх. Но в следващия миг Алвар се разсмя бурно.
– По дяволите, Мелберг. Куражлия си. Но няма някаква жена да ни развали приятелството. Ще го измислим. Имам някои връзки и мога да уредя нещо друго на Бенте. След месец всичко ще е готово, какво ще кажеш? Но не смятам да плащам за боядисване или други ремонти. Сами ще трябва да се погрижите за това. Разбрахме ли се?