Алвар се протегна към Мелберг, който си отдъхна и стисна здраво ръката му.
– Знаех си, че мога да разчитам на теб – каза той.
Коремът му бълбукаше от щастие. Лео щеше да се премести, но достатъчно близо, че дядо да може да слиза и да го вижда когато си поиска.
– Трябва да отпразнуваме сделката с по още едно питие – каза Алвар и Мелберг вдигна чашата си.
В „Бадис“ кипеше бурна дейност, но Вивиан се чувстваше, сякаш се движи на бавни обороти. Толкова много неща трябваше да бъдат довършени, толкова много неща да бъдат решени. Но най-вече не спираше да мисли за уклончивия отговор на Андерш. Той криеше нещо от нея и това отваряше цяла бездна помежду им, толкова широка и дълбока, че Вивиан едва успяваше да види отсрещната страна.
– Къде ще стоят масите за бюфета?
Една от сервитьорките я гледаше въпросително и тя си наложи да се стегне.
– Там вляво. В дълга редица, за да може да се минава и от двете страни.
Всичко трябваше да бъде перфектно организирано. Масите, храната, помещенията за спа и другите процедури. Стаите трябваше да са подредени, с цветя и кошници плодове за почетните гости. А и сцената трябваше да е готова за групата. Нищо не биваше да се оставя на случайността.
Гласът й започваше да пресипва, докато Вивиан отговаряше на въпроси отляво и отдясно. Пръстенът блестеше на ръката й и тя се пребори с желанието да го свали и да го хвърли в стената. Не биваше да губи контрол точно сега, когато бяха толкова близо до целта и животът им най-накрая щеше да поеме в нова посока.
– Здрасти, с какво мога да помогна?
Андерш изглеждаше ужасно, сякаш не беше мигнал цяла нощ. Косата му беше рошава, а под очите му имаше тъмни кръгове.
– Опитвам да се свържа с теб цяла сутрин. Къде беше?
Обзе я страх. Мислите, които се бяха загнездили в главата й, не й даваха мира. Всъщност не вярваше, че Андерш е способен на нещо такова, но не беше сигурна. Кой би могъл да знае какво се върти в главата на друг човек?
– Бях си изключил мобилния. Имах нужда от сън – каза той, без да я погледне в очите.
– Но...
Тя се спря. Нямаше смисъл. След всичко, което бяха споделили, Андерш беше решил да я държи настрана. Не можеше да му обясни колко много я наранява това.
– Можеш да провериш дали имаме достатъчно напитки – каза тя вместо това. – И чаши. Ще съм ти благодарна, ако се погрижиш за това.
– Разбира се, бих направил всичко за теб. Знаеш го – каза Андерш и за миг пак си беше същия.
После се обърна и тръгна към кухнята.
Не, знаех го, помисли си Вивиан. Сълзите потекоха по бузите й и тя ги избърса с ръкав, след което тръгна към отделението за спа. Не можеше да се пречупи сега. Това можеше да почака. Сега трябваше да се погрижи да има достатъчно масажни масла и ексфолианти с черупки от стриди.
– Обадиха се от отдела за тежки престъпления в Стокхолм. Искат да се свържат с Ани Вестер.
Патрик видя стъписаните изражения на колегите си. Сигурно и той бе изглеждал по абсолютно същия начин, когато вдигна телефона у дома преди по-малко от половин час и Аника му съобщи новината.
– И защо? – попита Йоста.
– Мъжът й е бил убит и те се притеснявали, че Ани и синът й също може да лежат мъртви някъде. Фредрик Вестер очевидно е бил една от едрите риби в търговията с наркотици в Швеция.
– Стига бе – каза Мартин.
– Да, на мен също ми беше трудно да го повярвам. Но от отдел „Наркотици“ от дълго време го държат под око, а онзи ден е бил открит мъртъв, застрелян в леглото си. Явно е лежал така известно време, вероятно две седмици.
– Но как така никой не е разбрал по-рано? – попита Паула.
– Изглежда, семейството се е готвело да пътува за Италия. Имат вила там и са щели да останат цяло лято. Така че всички предположили, че вече са заминали.
– А Ани? – каза Йоста.
– Както казах, колегите първоначално се изплашили, че тя и момчето са заровени в някоя горичка с куршуми в главите. Но след като потвърдих, че са тук на острова, от Стокхолм вече смятат, че Ани вероятно е избягала със сина си от хората, които са убили мъжа й. Възможно е дори да е станала свидетел на убийството, като в такъв случай правилно се укрива. Разбира се, не могат да изключат и варианта тя да е застреляла съпруга си.
– Какво ще правим сега?
Аника изглеждаше шокирана.
– Двама от полицаите, работещи по случая, ще пристигнат тук утре. Искат да говорят с нея възможно най-скоро. Ще ги изчакаме и ще отидем на острова с тях.