– Ами ако Ани и синът й са в опасност? – попита Мартин.
– Засега нищо не им се е случило, а утре ще пристигнат подкрепления. Да се надяваме, че те ще знаят как да се справят със ситуацията.
– Да, най-добре да оставим Стокхолм да се погрижи – съгласи се Паула. – Но само аз ли си мисля, че...
– Че има връзка между убийствата на Фредрик Вестер и Матс Сверин? Да, и на мен ми мина през ума – каза Патрик.
Тъкмо започваше да се чувства уверен, че знае кой е извършителят, но сега ситуацията безспорно се променяше.
– А как мина в Гьотеборг? – попита Мартин, сякаш бе прочел мислите на Патрик.
– И добре, и зле.
Той разказа какво се е случило през двата дни, които с Йоста прекараха в Гьотеборг. Щом приключи, всички в кухнята се бяха смълчали, освен Мелберг, който изсумтя на нещо, което очевидно се разиграваше в главата му. От него се носеше подозрителна миризма на алкохол.
– Преди нямахме никакви следи, а сега имаме цели две. И то не просто възможни, ами доста вероятни – обобщи Паула.
– Да, и затова е изключително важно да не се съсредоточаваме само върху една от тях, а да продължим да работим и по двете. Утре идват полицаите от Стокхолм и тогава ще можем да поговорим с Ани. Очаквам също така Улф от Гьотеборг да се обади и да каже как ще е най-добре да процедираме с IE. Остават и веществените доказателства. Какво става с куршума, още ли няма съвпадение?
Паула поклати глава.
– Може да отнеме време. Експертите преглеждат и лодката, но още не са казали нищо.
– А пликчето кокаин?
– Все още има един неидентифициран отпечатък.
– Мислех си за нещо, свързано с лодката. Трябва да има кого да попитаме за морските течения в архипелага. Откъде може да е доплавала лодката, за какво разстояние става дума, такива неща.
Патрик се огледа и накрая спря погледа си върху Йоста.
– Ще се заема – каза Йоста изморено. – Знам с кого да говоря.
– Добре.
Мартин вдигна ръка.
– Да? – каза Патрик и кимна към него.
– Паула и аз говорихме с Ленарт за документите в чантата на Матс.
– Да, вярно. Открил ли е нещо?
– За съжаление, изглежда, че всичко е наред. Е, всъщност това си е добра новина. Зависи от гледната точка.
Мартин се изчерви.
– Ленарт не е могъл да открие нередности – поясни Паула. – Което не означава, че такива няма, но според документите в чантата на Матс изглежда, че всичко е в реда на нещата.
– Окей. Какво знаете за компютъра?
– Ще отнеме още седмица – каза Паула.
Патрик въздъхна.
– Доста ще почакаме, както изглежда, но трябва да продължим да работим с каквото имаме. Мисля да прегледам всичко, което сме открили до момента, за да получа по-обща представа за случая и да видя дали не сме пропуснали нещо. Йоста, ти се заеми с онова с лодката. Мартин и Паула... – той се замисли. – Разровете се поотделно в дейността на IE и вижте какво ще откриете. Проверете също Фредрик Вестер. Колегите от Гьотеборг и Стокхолм обещаха да ни сътрудничат. Ще ви дам телефоните и електронните им адреси, за да ги помолите за всички материали, които могат да ни дадат. После сами ще решите кой с какво да се захване.
– Окей – каза Паула.
Мартин също кимна в знак на съгласие, след което отново вдигна ръка плахо.
– Какво ще правим с „Фристад“? Ще подадем ли сигнал?
– Не – каза Патрик. – Решихме да не предприемаме действия срещу тях. Както виждате, няма причина да го правим.
Мартин изглеждаше облекчен.
– А как всъщност разбрахте за приятелката на Сверин?
Патрик хвърли бърз поглед към Йоста, който гледаше в пода.
– Старателна полицейска работа. И малко интуиция – каза той и плесна с ръце. – Е, да се захващаме за работа.
18
Фелбака, 1875
Дните се превърнаха в седмици, а месеците в години. Емели се бе приспособила към спокойния ритъм на острова и вече се чувстваше на мястото си. Сякаш живееше в съзвучие с Грошер. Знаеше точно кога ще цъфнат ружите, кога лятната топлина ще премине в есенен хлад, кога ще се появи ледът и кога ще се разпука. Островът беше нейният свят, а Густав беше неговият крал. Той беше щастливо дете и Емели всеки ден се удивяваше на това колко радост намира Густав в ограниченото пространство, което му принадлежеше.
Карл и Юлиан почти не говореха с нея. Живееха всеки за себе си. Даже грубите думи бяха започнали да намаляват. Все едно тя вече не беше човек и те нямаше как да изпитват злоба срещу нея. Гледаха на нея като на някакво невидимо същество. Емели продължаваше да изпълнява всичките си задължения, но с изключение на това, с нищо не привличаше вниманието им. Густав също се беше приспособил към тази странна подредба. Никога не опитваше да доближи Карл или Юлиан. За него те бяха по-малко реални от мъртвите. А Карл никога не наричаше сина им по име. Когато изобщо говореше за него, казваше „момчето“.