– Ще можеш ли? – попита тя меко. – Може да го отложим и за друг път, ако искаш?
Ана поклати глава.
– Не, готова съм. И искам. Бях толкова отнесена, че едва си спомням церемонията. Трябва да видя къде е погребан.
– Добре.
Ерика хвана Ана под ръка и двете тръгнаха по чакълена пътека, изравнена с гребло. И да искаха, нямаше как да изберат по-красив ден. С изключение на приглушения шум от близката улица, всичко беше мирно и спокойно. Слънцето огряваше надгробните камъни. Повечето гробове бяха добре поддържани, а до плочите имаше свежи цветя, оставени от близките. Ана внезапно закрачи несигурно и Ерика кимна по посока на гроба.
– Лежи до Йенс – каза тя и посочи красива заоблена плоча от гранит, на която бе гравирано името Йенс Лекберг.
Йенс бе добър приятел на баща им и те си го спомняха ясно от детството си: вечно усмихнат, общителен и забавен мъж с добре закръглено шкембе.
– Колко е хубаво тук – каза Ана.
Гласът й беше беззвучен, но мъката личеше ясно на лицето й. Бяха избрали подобен камък за сина й – естествено оформен речен гранит. Стилът на гравюрата също съответстваше на съседния камък. Пишеше „Малкия“ и годината. Само една година.
Ерика усети как гърлото й се свива, но успя да сдържи сълзите си. Трябваше да бъде силна. Заради Ана. Малката й сестра се олюля леко, загледана в камъка. Той беше единственото, останало й от детето, за което бе копняла толкова много. Тя хвана ръката на Ерика и я стисна силно. Сълзите й потекоха тихо и спокойно. Накрая се обърна към Ерика.
– Какво ще стане сега? Как ще подредим живота си?
Ерика я придърпа към себе си и я прегърна силно.
– Рита и аз имаме едно предложенийце.
Мелберг прегърна Рита през рамото. Паула и Йохана ги погледнаха въпросително.
– Ами, не знаем как точно да ви го кажем.
Рита изглеждаше малко по-несигурна от Мелберг.
– Нали казахте, че искате собствено жилище и... Ами, зависи колко собствено искате да бъде.
– За какво говорите? – попита Паула, обръщайки се към майка си.
– Чудим се дали ще е достатъчно да се преместите един етаж по-долу?
Мелберг ги погледна с очакване.
– Но тук нали няма свободни апартаменти? – учуди се Паула.
– Да, но след един месец ще има. Тристайният апартамент долу ще бъде ваш, веднага щом мастилото по договора изсъхне.
Рита наблюдаваше внимателно момичетата, опитвайки да разгадае какво мислят. Зарадва се безкрайно много, когато Бертил й каза за апартамента, но не беше сигурна от колко разстояние имат нужда момичетата.
– Естествено, няма да слизаме при вас за щяло и нещяло – увери ги тя.
Мелберг я погледна учудено. Разбира се, че щяха да ходят при тях когато си поискат. Но си замълча. Най-важното беше момичетата да приемат предложението.
Паула и Йохана се спогледаха. После и двете се усмихнаха широко и започнаха да говорят една през друга.
– Този апартамент е страхотен. Светъл, с прозорци от две страни. И кухнята е адски свежа. А малката стая, която Бенте ползва за гардероб, може да бъде детска стая...
Те внезапно млъкнаха.
– Къде ще ходи Бенте? – попита Паула. – Не съм чула, че ще се мести.
Мелберг сви рамене.
– Нямам представа. Предполагам, че си е намерил нещо друго. Алвар не спомена нищо, когато говорих с него. Но каза, че ще трябва сами да се заемете с боядисването и разните такива.
– Няма проблеми – каза Йохана. – Ще бъде забавно. Ще се оправим, нали, скъпа?
Очите й светеха и Паула се наведе към нея и я целуна по устата.
– А ние ще можем да продължим да ви помагаме с Лео – намеси се Рита. – Е, стига да искате, разбира се. Не желаем да се натрапваме.
– Ще имаме нужда от много помощ – успокои я Паула. – И смятаме, че е чудесно, че Лео ще е толкова близо до теб и дядо Бертил. Достатъчно е просто апартаментът да е наш.
Паула се обърна към Мелберг, който бе вдигнал Лео в скута си.
– Благодаря, Бертил – каза тя.
За свое собствено учудване, той се почувства леко смутен.
– А, за нищо.
Той зарови лице във врата на Лео, което винаги караше момчето да избухва в смях. После вдигна очи и се огледа. За пореден път Бертил Мелберг почувства дълбока благодарност за новото си семейство.
Вървеше безцелно из сградата. Навсякъде търчаха хора, доизпипващи последните подробности. Андерш знаеше, че трябва да помогне, но мисълта за това, което бе на път да предприеме, го парализираше. Едновременно искаше и не искаше да го стори. Въпросът беше дали е достатъчно смел, за да понесе последствията от действията си. Не беше сигурен, но скоро нямаше да има повече време за размисъл. Трябваше да вземе решение.