– Как успяваш да живееш толкова изолирано? – попита Ерика.
– Свиква се – каза Ани спокойно, загледана към морето. – А и не съм съвсем сама.
Ерика се сепна и я погледна въпросително.
– Нали Сам е тук – добави Ани.
Вътрешно Ерика се засмя на самата себе си. Толкова се беше вживяла в историите за Грошер, че започваше да им вярва.
– Значи, в името Призрачния остров няма нищо вярно?
– Никой не вярва на старите истории за духове – каза Ани и отново се обърна към водата.
– Но все пак придават на мястото известна привлекателност.
Ерика беше събрала в една папка всичко, което откри за Грошер. Сега я извади от чантата си и я подаде на Ани.
– Островът може и да е малък, но историята му е доста пъстра. А на моменти и драматична.
– Да, чувала съм някои неща. Мама и татко знаеха повече, но за съжаление, не слушах много внимателно разказите им.
Ани отвори папката. Лекият бриз разлисти страниците.
– Подредила съм всичко в хронологичен ред – каза Ерика и посочи.
После замълча, докато Ани прелистваше бавно.
– О, колко статии си открила – каза Ани, а бузите й придобиха малко цвят.
– Беше ми приятно да ги изровя. Имах нужда да свърша нещо различно от смяна на пелени и хранене на пищящи бебета – каза Ерика и посочи страницата, на която бе отгърнала Ани. – Това е най-мистериозният епизод от историята на Грошер. Цяло семейство изчезнало безследно от острова. Никой не знае какво се е случило или къде са отишли. Къщата изглеждала, сякаш просто са станали и са си тръгнали, оставяйки всичко както си е.
Осъзна, че звучи доста разпалено, но намираше тези истории за вълнуващи. Мистериите винаги разпалваха въображението й, особено тези, които се основаваха на реални събития.
– Виж какво пише тук – каза тя малко по-спокойно. – Пазачът на фара Карл Якобсон, съпругата му Емели, синът им Густав и помощникът Юлиан Сунтаг живели на острова в продължение на няколко години. А после като че се изпарили. Не са намерени тела, нито други следи. Нямало и причина да се смята, че са изчезнали по собствена воля. Нищо. Не е ли любопитно?
Ани гледаше статията със странно изражение на лицето.
– Да – каза тя. – Много.
– Не си ли ги виждала да витаят наоколо? – попита Ерика на шега, но Ани не реагира, а продължи да се взира в листа. – Чудя се какво ли може да е станало? Възможно ли е някой да е пристигнал с лодка, да е убил цялото семейство и да се е отървал от телата? Тяхната собствена лодка си стояла на кея.
Ани смотолеви нещо на себе си, галейки хартията с пръст. Ерика чу нещо за светлокосо момче, но не можа да разбере нищо повече. Погледна към къщата.
– Няма ли да се зачуди къде си, ако се събуди?
– Сам заспа точно преди да дойдеш. Винаги спи дълго – каза Ани отнесено.
Настана кратко мълчание и Ерика изведнъж се сети за другата си задача. Пое си дълбоко дъх, след което каза:
– Ани, трябва да ти съобщя нещо.
Ани вдигна поглед.
– За Мате ли? Знаят ли кой го е...?
– Все още не, макар че има заподозрени. Но е свързано с Мате, да.
– Какво има? Кажи – настоя Ани, без да отмести ръката си от статията.
Ерика отново си пое дъх и й съобщи за Гунар. Лицето на Ани се изкриви.
– Не, това не може да е вярно. Но как? – попита Ани задъхано.
С натежало сърце, Ерика й разказа за момчетата, които намерили кокаина, както и за отпечатъците на Мате и за случилото се след пресконференцията.
Ани клатеше силно глава.
– Не, не, не. Не може да е вярно, не може.
Тя извърна поглед.
– Всички казват така, а знам, че Патрик също е скептично настроен. Но всичко сочи натам и това може да обясни защо е бил убит.
– Не – заяви Ани. – Мате мразеше наркотици, мразеше всичко свързано с тях.
Тя прехапа устни.
– Бедната Сигне...
– Да, тежко е да загубиш сина си и съпруга си в рамките на две седмици – каза Ерика тихо.
– Как е тя?
Ани погледна Ерика и очите й бяха изпълнени с тъга и съчувствие.
– Не съм сигурна. Знам само, че е в болница и не е добре.
– Бедната Сигне – повтори Ани. – Толкова съдби. Толкова трагедии.
Тя отново се загледа в статията.
– Да.
Ерика не знаеше какво повече да каже.
– Дали може да се кача във фара? – попита накрая.
Ани се стресна, сякаш досега беше потънала дълбоко в мислите си.
– Да... разбира се. Само да взема ключа – каза тя и тръгна към къщата.