Ерика стана и се отправи към фара. Щом стигна до него, спря, вдигна глава и погледна нагоре. Бялата боя блестеше на слънцето. Няколко чайки кръжаха високо горе и крещяха.
– Ето го.
Ани се зададе леко задъхана. Държеше в ръка голям ръждив ключ. Успя да отключи с известно усилие, след което отвори тежката врата. Пантите скърцаха и протестираха. Ерика влезе вътре и се заизкачва по тясната извита стълба, следвана от Ани. Задъха се още по средата, но щом стигна горе, видя, че си е заслужавало. Гледката беше великолепна.
– Еха – възкликна тя.
Ани кимна гордо.
– Да, фантастично е.
– Представи си само, прекарвали са часове в това тясно помещение – каза Ерика, оглеждайки се наоколо.
Ани застана до нея, толкова близо, че рамената им почти се докосваха.
– Самотна работа. Сякаш се намираш на края на света – каза тя, отнесена в мислите си.
Ерика подуши въздуха. Усещаше странна миризма, чужда, но все пак добре позната. Знаеше, че е попадала и друг път на нея, но не можеше да се сети къде. Ани беше направила крачка напред, за да погледне през прозореца към необятното море. Ерика застана зад нея.
– Да, човек може да полудее и от по-малко.
Мозъкът й се опитваше трескаво да идентифицира миризмата. Изведнъж й просветна откъде й е позната. Мислите й продължиха да хвърчат и постепенно парченцата от пъзела започнаха да се подреждат.
– Ще ме изчакаш ли, докато сляза до лодката да си взема фотоапарата? Много бих искала да направя няколко снимки.
– Добре – каза Ани неохотно и седна на малкото легло.
– Супер!
Ерика се забърза надолу по стълбите, след което се спусна по малкия хълм, на който се намираше фарът. Но вместо да се запъти към лодката, тръгна, подтичвайки, към къщата. Опита да си втълпи, че това е просто още една от нелепите й идеи. Но все пак трябваше да знае. Спря пред вратата, погледна през рамо към фара и натисна дръжката.
Вчера Маделейн ги чу от горния етаж. Не знаеше, че са полицаи, преди Стефан да се качи и да й каже. В паузите между ударите.
Тя довлачи насиненото си тяло до прозореца. Надигна се с мъка и погледна навън. Стаята беше със скосен таван и единствено малкото прозорче пропускаше някаква светлина. Отвън се виждаха само земеделски земи и гора.
Не си бяха направили труда да й завържат очите и Маделейн знаеше, че се намира във фермата. Едно време бяха живели тук. Тогава стаята, в която се намираше, беше детска. Сега единственото, което напомняше за присъствието на децата, бе забравена пластмасова количка, захвърлена в единия ъгъл.
Маделейн допря ръка до стената и усети релефа на тапета с дланта си. Тук бе стояло креватчето на Вилда. Леглото на Кевин пък беше до дългата стена. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност. Едва си спомняше, че въобще е живяла тук. Живот, изпълнен със страх, но все пак живот с децата.
Чудеше се къде ли са те, къде ги е пратил Стефан. Вероятно при някое от семействата, които не живееха във фермата. Някоя от другите жени се грижеше за децата й. Липсваха й толкова много, че чувството беше почти по-лошо от физическата болка. Виждаше ги пред себе си: Вилда, която се спуска по пързалката в градинката в Копенхаген, и Кевин, който гордо гледа смелата си сестричка, а перчемът постоянно му влиза в очите. Питаше се дали някога ще ги види отново.
Плачейки, Маделейн се свлече на пода и остана да лежи свита в ембрионална поза. Чувстваше цялото си тяло като огромна синина. Стефан не бе щадил силите си. Беше сгрешила, и то ужасно, като си мислеше, че ще е по-безопасно да се върнат, че ще могат да помолят за прошка. Разбра това в мига, в който го видя в кухнята при родителите си. За нея нямаше прошка и беше глупачка, задето бе мислила другояче.
Бедните й родители. Знаеше колко са притеснени, как обсъждат дали да се свържат с полицията, или не. Татко би искал да го направи. Сигурно твърди, че това е единственото решение. Но мама, изплашена до смърт, би възразила, че това би било краят и така биха изгубили всякаква надежда. Татко имаше право, но както винаги щеше да остави мама да надделее. Така че никой нямаше да дойде да я спаси.
Маделейн се преви още повече, опитвайки се да свие тялото си на малка топка. Но всяко движение й причиняваше болка, затова отново отпусна мускулите си. Чу в ключалката да се пъха ключ. Остана да лежи напълно неподвижна. Не искаше да го допуска до себе си, но една ръка я хвана под мишницата и я вдигна на крака.
– Ставай, мръсна курво.
Имаше чувството, че ръката й ще се откачи, сякаш нещо се бе счупило в рамото й.