Отиде в кухнята, изсипа черупките от скаридите в торбата с боклука, изплакна чиниите и ги постави в миялната. Имаше още малко бяло вино и тя го сипа в чиста чаша, след което се върна в хола.
Моментът наближаваше и тя започваше да се притеснява. През последните дни имаше чувството, че кулата, която така старателно бяха издигнали, може да се сгромоляса. Достатъчно бе едно парченце да се отмести и всичко щеше да се срине. Знаеше го. Когато беше по-млада, изпитваше някакво извратено удоволствие от поемането на рискове. Обичаше да балансира на границата с опасното. Но вече не. Като че ли годините й носеха все по-силно желание да се чувства на сигурно място, да може да се отпусне и да не се тревожи за нищо. Беше уверена, че и Андерш изпитва същото. Толкова си приличаха, че знаеха какво мисли другият, без да се налага да го изричат. Беше така от самото начало.
Вивиан вдигна чашата към устата си, но се спря за секунда, когато усети аромата на виното. Мирисът събуди спомени за събития, за които се бе заклела да не мисли никога повече. Случило се бе толкова отдавна. Тогава бе различен човек, какъвто никога вече нямаше да бъде, при никакви условия. Сега беше Вивиан.
Знаеше, че се нуждае от Андерш, ако не иска отново да пропадне там, в черната дупка от спомени, които я караха да се чувства малка и омърсена.
Хвърли последен поглед към дивана, след което си облече якето и излезе. Ерлинг спеше дълбоко и нямаше нужда от нея.
3
Фелбака, 1870
Когато Карл й направи предложение, Емели бе на седмото небе. Никога не си бе мислила, че може да се случи нещо такова, макар и да си го мечтаеше. През петте години, през които бе работила като прислужница в стопанството на родителите му, често бе заспивала с лицето на Карл, запечатано в съзнанието й. Но той беше недостижим, знаеше го. Острите порицания на Едит бяха прогонили и последните остатъци от мечтите й. Синът на стопаните не се женеше за прислужницата дори ако й направи дете.
А Карл не я беше докосвал. Всъщност почти не я заговаряше, когато се случеше да се прибере у дома от кораба фар. Просто се усмихваше учтиво и й правеше път, ако се засечеха из къщата. Най-много да я попита как е, но никога не бе загатвал, че споделя чувствата й. Едит й каза, че е откачила и че трябва да избие тези мисли от ума си и да спре да витае из облаците.
Но мечтите можеха да се сбъдват, а молитвите можеха да бъдат чути. Един ден той дойде и я помоли да поговорят. Тя се изплаши. Реши, че е свършила някоя глупост и той ще й каже да си събере нещата и да напусне стопанството. Вместо това Карл заби поглед в земята. Тъмният му бретон падаше върху очите и тя трябваше да се въздържи да не се пресегне и да приглади кичурите назад. Заеквайки, той я попита дали би могла да обмисли възможността да сключи брак с него. Емели не можеше да повярва на ушите си и огледа Карл от глава до пети, за да види дали не се шегува с нея. Но той продължи да говори. Каза, че я иска за своя съпруга, да, още утре. Родителите му и свещеникът били уведомени, така че стига тя да даде съгласието си, всичко можело да се уреди веднага.
Тя се поколеба, но накрая прошепна „да“. Карл се поклони и благодари, излизайки заднешком от стаята. Емели дълго време не помръдна. Усещаше как в гърдите й се разлива топлина. Отправи благодарности към Бог, който бе чул молитвите, които тя тихо шепнеше вечер. После се втурна навън, за да намери Едит.
Но Едит не реагира с учудване и с малко завист, както се надяваше Емели. Вместо това тя събра тъмните си вежди в гримаса, поклати глава и каза на Емели, че трябва да внимава. Откакто Карл се прибрал от кораба фар, Едит дочувала странни разговори и гласове, които се повишавали и снишавали иззад затворените врати. Прибирането на Карл беше неочаквано. Във всеки случай никой от работещите в стопанството не беше предупреден, че най-младият син ще си идва вкъщи. А това е необичайно, каза Едит. Емели не се вслуша в думите й. Вместо това ги прие за знак, че приятелката й завижда за сполетялото я щастие. Решително обърна гръб на Едит и повече не я заговори. Не искаше и да чува такива празни приказки и клюки. Щеше да се омъжи за Карл.
Оттогава измина една седмица, а те пристигнаха в новата си къща преди едно денонощие. Емели вървеше и си тананикаше. Беше прекрасно да има собствен дом, из който да шета. Вярно, къщата беше малка, но бе хубава в простотата си. Откакто дойдоха, Емели търкаше и подреждаше и сега всичко блестеше от чистота и миришеше хубаво на сапун. Двамата с Карл още не бяха успели да прекарат кой знае колко време заедно, но занапред щяха да имат тази възможност. Засега той имаше много работа, докато се погрижи за всичко. Помощникът му Юлиан вече също бе тук и двамата поеха смените във фара още първата нощ.