– Къде се децата? – попита тя умолително. – Не мога ли да ги видя?
Стефан я изгледа презрително.
– Ще ти се, нали? За да можеш отново да ги вземеш и да избягаш. Никой, разбираш ли, никой не може да вземе собствените ми деца.
Той я задърпа към вратата, а после и надолу по стълбите.
– Извинявай. Прости ми – хлипаше тя.
Лицето й бе омазано с кръв, мръсотия и сълзи.
На долния етаж се бяха събрали хората на Стефан. Най-вътрешният кръг. Познаваше ги всичките: Роджър, Пол, Лилен, Стевен и Йоар. Сега стояха и я гледаха, докато Стефан я влачеше през стаята. Трудно й беше да фокусира. Едното й око бе толкова подуто, че почти се затваряше, а в другото се стичаше кръв от рана на челото. Но въпреки това виждаше много добре какво се случва. Виждаше го в лицата на мъжете. Някои бяха хладни, в други се четеше съчувствие. Йоар, който винаги се бе държал най-мило с нея, изведнъж заби поглед в пода. Тогава Маделейн разбра. Помисли си да се бори, да се измъкне и да избяга. Но къде щеше да отиде? Нямаше никакъв шанс, само щеше да удължи страданието.
Вместо това тръгна, препъвайки се, след Стефан, който продължаваше да стиска здраво ръката й. Вървяха бързо през полето зад къщата, към гората. В главата й се въртяха образите на Кевин и Вилда. Новородени и лепкави, легнали на гърдите й. После големи и засмени, играещи си на площадката. Не искаше да си спомня времето преди това, когато погледите им ставаха все по-празни и обезсърчени с всеки изминал ден. Сега щяха да се върнат към тази действителност и Маделейн не искаше да мисли за това. Беше се провалила. Трябваше да ги защити, но омекна и стана слаба. Сега щеше да си получи наказанието. Приемаше го на драго сърце, само и само Стефан да пощадеше децата.
Навлязоха в гората. Птиците пееха, а светлината проникваше през короните на дърветата. Спъна се в един корен и за малко да падне, но Стефан я дръпна и двамата продължиха напред. В далечината се виждаше поляна и за миг Маделейн си представи лицето на Мате. Красивото му приятелско лице. Той я обичаше толкова много и също бе получил наказанието си.
Щом стигнаха до полянката, видя дупката в земята. Правоъгълен ров, дълбок може би метър и половина. Лопатата все още стоеше отстрани, забита здраво в пръстта.
– Отиди до ръба – каза Стефан и пусна ръката й.
Маделейн се подчини. Вече нямаше собствена воля. Застана на ръба на дупката, цялата разтреперана. Погледна вътре и видя няколко дебели червея, които пълзяха и се опитваха да проникнат в тъмната, влажна пръст. С последни сили Маделейн се обърна бавно и застана лице в лице със Стефан. Щеше да го принуди поне да я гледа в очите.
– Мисля да те застрелям право между веждите.
Стефан насочи пистолета към нея и Маделейн знаеше, че говори сериозно. Мерникът му беше изключително точен.
Изстрелът отекна между дърветата и във въздуха полетяха изплашени птици. Но скоро отново накацаха по клоните, смесвайки чуруликането си с шумоленето на вятъра.
Беше отвратително скучно да седи и да се рови във всички тези документи: протокола от аутопсията, доклади от разговорите със съседите, бележки, правени по време на разследването. Всичко това образуваше солидна купчина хартия и Патрик обезсърчено си даде сметка, че за три часа е успял да прегледа едва половината.
Аника подаде глава през вратата и Патрик се зарадва на прекъсването.
– Дойдоха хората от Стокхолм. Да ги пратя ли тук, или ще седнете в кухнята?
– В кухнята – каза Патрик и се изправи.
Гърбът му изпука и той си напомни, че трябва от време на време да се протяга. Съвсем скоро се бе върнал на работа и последното, от което имаше нужда, беше лумбаго.
Засече се с колегите от Стокхолм още в коридора и протегна ръка. Жената, висока и руса, стисна ръката му толкова силно, че едва не счупи костите на дланта му. Дребният мъж с очила имаше значително по-меко ръкостискане.
– Петра и Конрад, нали? Мислех да седнем в кухнята. Как пътувахте?
Поприказваха си малко на общи теми, докато се настанят. На Патрик му направи впечатление колко различни един от друг са двамата. Но все пак бяха забележително сработени и той предположи, че са партньори от много години.
– Ще трябва да говорим с Ани Вестер – каза Петра накрая, след като общите приказки изглежда й омръзнаха.
– Да, тя е тук, както ви казах. На острова си. Видях се с нея преди седмица.
– И не е споменала нищо за мъжа си?
Петра го прикова с поглед и Патрик се почувства все едно е на разпит.
– Не, нищо. Посетихме я, за да поговорим за един неин бивш приятел, който беше намерен убит във Фелбака.