– Четохме за този случай – каза Конрад и привика при себе си Ернст, който се беше дотътрил в кухнята. – Това ли е талисманът на управлението?
– Да, може да се каже.
– Любопитно съвпадение – прекъсна ги Петра. – Ние имаме застрелян съпруг, а вие имате застрелян бивш приятел.
– Да, и аз си мислех същото. Но ние имаме вероятен заподозрян за нашето убийство.
Той им разказа накратко какво бяха открили за Стефан Юнгберг и Illegal Eagles. Петра и Конрад ахнаха, когато стигна до частта с кокаина в кошчето за боклук.
– Още една връзка – каза Петра.
– Но не знаем нищо, освен че е държал пликчето в ръце.
Петра махна с ръка.
– Във всеки случай трябва да проучим това. Все пак Фредрик Вестер търгуваше предимно с кокаин, а бизнесът му не се ограничаваше до Стокхолм. И двамата са познавали Ани, така че може да са се свързали чрез нея и да са започнали да работят заедно.
Патрик сбърчи чело.
– Мне, Матс Сверин не е бил от типа хора, които...
– За съжаление, няма такова нещо като типове хора – каза Конрад приятелски. – Виждали сме ги всякакви: бандити от висшата класа, млади майки, дори и свещеник.
– Ох, боже, онзи образ – засмя се Петра и изведнъж придоби не толкова застрашителен вид.
– Да, разбирам – каза Патрик и се почувства като някакво провинциално ченге.
Знаеше, че е новак в този тип престъпления, така че можеше и да бърка. Вероятно беше така. В случая се доверяваше повече на колегите от Стокхолм, отколкото на интуицията си.
– Ще ни кажеш ли с какво разполагате? И ние ще направим същото – каза Петра.
Патрик кимна.
– Абсолютно. Кой ще започне?
– Давай ти.
Конрад взе лист и химикалка в ръце и Ернст се излегна разочарован. Патрик се замисли за няколко секунди, после опита да обобщи по спомен какво бяха открили по време на разследването. Конрад си водеше бележки, а Петра слушаше съсредоточено със скръстени ръце.
– Общо взето, това е всичко – завърши той. – Ваш ред е.
Конрад остави химикалката и разказа за техния случай. Не бяха разполагали с толкова време, но дори на този ранен етап знаеха много за Фредрик Вестер и престъпната организация зад него. Конрад добави, че вече е предал голяма част от информацията вчера по телефона, когато му се обадил полицай на име Мартин Мулин. Патрик знаеше това, но искаше да чуе всичко директно от тях.
– Виждаш, че в това разследване работим рамо до рамо с колегите от отдел „Наркотици“ – каза Конрад и повдигна очилата си.
– Да, добре звучи – промърмори Патрик. В главата му бе започнала да се оформя една идея. – Успяхте ли вече да сравните куршумите с регистъра?
Конрад и Петра поклатиха глава.
– Вчера говорих със СКЛ – каза Конрад. – Тъкмо започват.
– И при нас още няма резултат, но...
Петра и Конрад го погледнаха с любопитство. Очите на Петра изведнъж проблеснаха.
– Но ако им кажем да сравнят куршумите от двата случая...
– С малко късмет и подмазване ще получим резултатите по-бързо – довърши Патрик.
– Харесва ми как мислиш – каза Петра и погледна подканващо към Конрад. – Ще им се обадиш ли? Нали ти имаш човек там. На мен са ми малко сърдити, откакто...
Конрад, изглежда, знаеше какво точно има предвид тя, защото я прекъсна и извади мобилния си телефон.
– Веднага ще им звънна.
– Добре, аз ще донеса информацията, която ти трябва.
Патрик изтича до кабинета си и се върна почти веднага с лист хартия, който остави пред Конрад. Той приказваше приятелски по телефона, но след малко заговори по същество. После замълча, кимна, а на устните му се появи усмивка.
– Страшен си. Длъжник съм ти. Голям длъжник. Благодаря, благодаря – каза Конрад и приключи разговора с доволно изражение. – Говорих с едно от момчетата там, които познавам. Ще отиде до лабораторията още сега и ще направи сравнение. След това ще ми се обади.
– Невероятно – каза Патрик впечатлено.
Петра остана равнодушна. Беше свикнала с малките чудеса на Конрад.
След посещението на гробището Ана се прибра бавно пеша. Ерика бе предложила да я откара, но тя отказа. Фалкелиден беше на един хвърлей камък, а и тя имаше нужда да си събере мислите. У дома я чакаше Дан. Беше го наранила, като пожела да отиде на гроба с Ерика, а не с него. Но в момента не можеше да се съобразява с неговите чувства. Силите й стигаха да мисли единствено за своите.
Щеше завинаги да носи надписа на камъка в сърцето си. Малкия. Може би трябваше да опитат да измислят истинско име. Впоследствие. Но и това не им се стори редно. През цялото време, докато беше в корема й, жив и обичан, го бяха наричали Малкия. И така щеше да си остане. Никога нямаше да порасне и да стане голям, никога нямаше да бъде нещо повече от малкото бебе, което дори не бе могла да подържи в ръце.